— Не мърдай! — изкомандва той.
Живото течение се изля покрай брега, понесе се по реката и заподскача върху покрития със сняг лед. Някои възрастни екземпляри, които се движеха с грохот, и подскачащите младоци се спъваха в скритите дънери, пъстрите им крака яростно ритаха във въздуха, преди да бъдат стъпкани от лавината.
Вече се различаваха отделните животни. Държаха главите си наведени. Очите им бяха широко отворени, обрамчени в бяло. От устите на мнозина се стичаше зелена слюнка. Студът замразяваше парата от обърнатите им нагоре ноздри и лед покриваше муцуните им. Повечето бяха в бедствено състояние, козината им бе изцапана с кал, изпражнения и кръв или пък раздрана на ивици там, където съседните животни ги бяха проболи с рогата си.
Двуйелките бяха заобиколени от по-младите екземпляри, раменете им бяха огромни, покрити със сива, на места сплъстена на буци козина, стъпваха със страх, който обаче контролираха добре. Очите им се въртяха напрегнато, когато дочуха писъците на потърпевшите и разбраха, че някаква опасност ги дебне напред — там, накъдето неизбежно трябваше да отидат.
Животните прекосяваха замръзналата река, разривайки снега. Шумът вече стигаше безпрепятствено до ушите на двамата наблюдаващи — не само тропотът на копитата, а и задъханото дишане, непрекъснатият хор от ръмжене, хъркане и давене, звуците, издавани при търкането на рога в рога, силното плющене на ушите им, когато ги тръскаха, за да прогонят нахалните мухи, накацали върху им.
Три двуйелки пристъпиха едновременно върху замръзналата река. Ледът се счупи със силен отекващ трясък. Огромни, дебели около метър парчета се преобърнаха, когато тежките животни паднаха в реката. Паника обхвана йелките. Онези, които бяха върху леда, се опитаха да се разпръснат във всички посоки. Много се препънаха и се изгубиха под нозете на останалите животни. Трясъкът от разчупването на леда отекна надалеч. Въздухът бе пронизан от сива, враждебна вода, силна и студена — реката продължаваше да тече. Струите се стрелнаха нагоре, разпръснаха се и се разпениха, сякаш се радваха на освобождението си, а животните влязоха вътре с отворена уста и започнаха да потъват. Нищо не можеше да спре прииждащите йелки. Те бяха също такава природна сила като реката. Продължаваха да се стичат, забравяйки падналите си по пътя другари, не забелязваха и широките рани, отворени във Варк, използваха мостовете от лежащи тела, за да се приближат до отсамния бряг.
Сега вече Юли се повдигна на колене и с блестящи очи грабна копието си. Баща му го хвана за ръката и го дръпна обратно долу.
— Не виждаш ли фагорите, глупако! — изрече той и изгледа сина си с яростно презрение, като в същото време посочи напред с копието си, за да му покаже опасността.
Целият разтресен, Юли легна отново, ужасен колкото от гнева на баща си, толкова и от мисълта за фагорите.
Стадото йелки напираше около скалистото островче и се разделяше, за да заобиколи скривалището на двамата мъже. Облакът от мухи и щипещи насекоми, населяващи движещите се гърбове на животните, обгърна Юли и Ейлхо. Синът се взираше през завесата, която образуваха, като се опитваше да различи фагорите. Отначало не видя нищо.
Не забелязваше нищо друго, освен живата лавина от козина, водена от неразбираема за човека сила. Тя покриваше замръзналата река, бреговете й, целия сив свят чак до хоризонта, където потъваше под мрачните облаци като одеяло под възглавница. Лавината включваше стотици хиляди животни, а насекомите висяха над тях като безкраен черен дъх.
Ейлхо дръпна сина си долу и с движение на веждата си му посочи наляво. Полуприкрит от кожата, която им служеше за бивак, Юли се вторачи натам. Две гигантски двуйелки трополяха към удобната им позиция. Масивните, покрити с бяла козина рамене стигаха почти до равнището на издатината, където се бяха разположили. Когато Юли издуха облака насекоми пред очите си, бялата козина се превърна във фагори. Четирима от тях, яздещи по двама върху йелките, силно се притискаха към вълнистите им гърбове.
Чудеше се как не ги бе видял по-рано. Макар да се сливаха с гигантските животни, те излъчваха онази атмосфера, която отличаваше ездача от пешаците. Приведени върху раменете на двуейлките, те направляваха намусените им муцуни напред, към височините, където стадото щеше да поспре, за да пасе. Очите им блестяха изпод извитите нагоре рога. От време на време някой светкавично пъхаше тънкия си белезникав език в процепите на мощните си ноздри, за да разпъди алчните насекоми.