Бе оставил косата си да порасне. Очите му гледаха ясно от измършавялото лице, което му придаваше прилика с орел. Яздеше по-скоро като провинциален господар, отколкото като войник. Подканяше хората от своя ескадрон да побързат и вълнението, изопнало чертите му, го правеше водач, когото си струваше да следват в сблъсъка.
Когато подкара ездитното си животно към решителното сражение за моста, мина достатъчно близо до Аспераманка и дочу думите на главнокомандващия: „Нека им пуснат малко кръв“.
Това коварство го разтърси по-силно от пискливия звук на сигналната тръба. Пришпори своя йелк и вдигна юмрук.
— Нападай! — изрева той на ескадрона си.
На снежнобялото им знаме бе изобразено Великото колело, външният и вътрешният кръгове бяха свързани от вълнообразни линии. Устремиха се към врага и флагът се развя над главите им.
Когато всичко свърши, единодушно обявиха атаката на ескадрона за един от повратните моменти в битката.
Но засега оставаше още много до победата. Денят отминаваше, а сражението не стихваше. Пановалската артилерия най-сетне се организира и честите й залпове причиниха много загуби в тила на сиборналците, освен това попречиха на сиборналските оръдия да се преместят на по-предни позиции. Още един артилерист бе повален от заразната болест, после и трети.
Не всички жители на Истуриача бяха заети да стрелят по пановалците. Жените и дъщерите им, също толкова яки и издръжливи, събориха един хамбар и разковаха дъските.
До следващия изгрев на Баталикс приготвиха две здрави платформи и ги спуснаха в реката. Сиборналците нададоха победни викове. Подкованите йелки на северната кавалерия преминаха с гръмовен тътен по новите мостове и нахлуха в пановалския лагер. Тиловаците, които само допреди час смятаха, че са в безопасност, бяха застрелвани още преди да помислят за бягство.
Северните отряди се разгръщаха в широк фронт по равнината. Купчини убити и издъхващи отбелязваха пътя им.
Когато Баталикс залезе отново, сражението още не беше свършило. Фрейър се намираше под хоризонта и за около три часа падна мрак. Въпреки опитите на офицерите и от двете армии да вдъхновят подчинените си, войниците се свличаха върху пръстта и заспиваха мигновено, често на един хвърлей от противника.
Тук-там горяха факли и вятърът пръскаше искрите им. Мнозина ранени се простиха с живота през нощта и последният им дъх се смесваше с ледения повей над равнината. Нондади изпълзяваха от дупките си и крадяха украшения от мъртъвците. Гризачи дъвчеха месото от раните. Бръмбари влачеха парченца от вътрешности, за да осигурят неочаквани пиршества на своите ларви.
По-бледото слънце изгря за пореден път. Жени и ординарци разнасяха храна и напитки на войниците и им вдъхваха смелост с по някоя дума. Дори невредимите бяха пребледнели. Говореха съвсем тихо. Всеки разбираше, че е настъпил денят, в който ще се реши всичко. Само фагорите стояха настрана и се почесваха, обърнали алените си очи към изгряващото слънце. Те не познаваха нито надеждата, нито опасенията.
Гнусна смрад се разнасяше по бойното поле. Под краката на сражаващите се жвакаше мръсотия. Възползваха се от всяка гънка на терена, от всяка могилка и бодливо дърво. Отново започнаха престрелки. В сблъсъците между преуморените войници липсваше яростта от предишния ден. Червената кръв на човеците се лееше до жълтата кръв на фагорите.
Три основни схватки имаше през този ден. Продължаваха боевете из Истуриача — пановалските нашественици успяха да се окопаят в част от селището и отблъскваха обединените атаки на жителите и един отряд от Лорадж. Ускутите, горящи от желание да измият вчерашния си позор, бяха спрени от съпротивата на врага южно от моста и нови сили от двете армии се втурваха в сражението. Дълги редици мъже пълзяха и се обстрелваха, преди да се вкопчат в ръкопашен бой. Имаше тежки, продължителни стълкновения из обозите на кампанлатците. Тук ескадронът на Лутерин Шокерандит пак беше пръв.
Фагорите се сражаваха заедно с хората в предвождания от него отряд. Сталуните и гилотите се биеха в обща група, често съпровождани от малките си. Мъжки и женски фагори загиваха един до друг.
Лутерин прославяше името на рода си. Обзет от безумието на битката, той пренебрегваше всякаква разсъдливост и на пръв поглед точно това го предпазваше от рани. Бойците около него, повечето негови приятели, веднага доловиха тази страховита магия на водача и се окуражиха още повече. Врязваха се в пановалските редици без страх и милост, а врагът отстъпваше — отначало с упорита съпротива, накрая в бягство. Войниците от Шивенинк преследваха противниците неуморно, пеша или на седлото. Съсичаха победените в движение, докато ръцете им натежаха от удари и се обляха в чужда кръв до раменете.