Климатът ставаше по-благоприятен за тях и свободните фагори се преместваха все по-близо до равнините. В източната част на екваториалния континент се издигаше грамадата на Високия Нктрик. Тя беше нещо повече от преграда между централните низини и хоризонтите на Морето на бурите. Поредиците от високи плата, издигащи се едно над друго като стъпала от гигантска стълба, сложните съчетания от пропасти и върхове представляваха самостоятелен свят. Горите отстъпваха място на тундроподобни алпийски поляни, които пък преминаваха в голи урви, остъргани от мудни ледници. Целият масив бе увенчан на петнадесет километра над морето от господстващо плато, сякаш плешив череп си кимаше с почти лишената от въздух стратосфера.
Племената от двуроги, които прекарваха дългите векове на лятото по алпийските ливади, където не можеше да ги достигне човешка ръка, вече се спускаха към по-плодородните склонове, защото в техните убежища нахлуваше свирепа зима. Броят на фагорите нарастваше из подобните на лабиринт подножия на Нктрик.
Някои от тях и в момента навлизаха в териториите, където често минаваха хора.
Под прикритието на тъмнината в околността на битката се появи група фагори — сталуни, гилоти и потомството им, всичко шестнадесет твари. Яздеха ръждивокафеникави кайдо, а малките здраво стискаха родителите си, полузадушени в гъстата им козина. Някои от сталуните бяха увили къпинови клонки около рогата си. Над тях в сковаващия студ на нощния въздух се носеха неизменните им спътници — белите птици.
Това беше първата група мародери, осмелила се да проникне сред уморените войски. Наближаваха и други.
Една от каруците, доскоро трополяща в посока към Пановал, бе заседнала. Коларят се бе опитал да премине право през един мадиски укт — криволичеща ивица растителност, простираща се от изток на запад. Макар и доста повехнал в сравнение с лятното си великолепие, уктът още беше истинска зелена преграда и каруцата спря с омотани във всички колела клонаци.
Коларят псуваше и се опитваше да размърда заинатилите се хокснита.
В каруцата имаше единадесет редници шестима от тях ранени, един ефрейтор и две грубовати млади жени, които готвеха или правеха други поискани от тях услуги. Отзад бе вързан с верига фагор-роб с отрязани рога. Всички бяха толкова съсипани, че се натръшкаха един върху друг и заспаха в каруцата или около нея. Окаяните хокснита бяха зарязани впрегнати за тегличите.
Групата фагори, възседнали своите кайдо, изникна от нощта в колона по един. Напредваха покрай неравната линия на укта. Щом стигнаха до каруцата, веднага се скупчиха. Белите птици накацаха в тревата и постепенно се събраха нагъсто. Издаваха дълбоки гърлени звуци, като че неспокойно чакаха какво ще се случи.
Нападението беше внезапно. Спящите хора не усетиха нищо, преди едрите туловища да ги връхлетят. Някои от фагорите се спешиха, други удряха с дълги копия от ездитните си животни.
— Помощ! — писна една от повлеканите, но след секунда забито в гърлото й острие я накара да замлъкне.
Двамата легнали под каруцата мъже се събудиха и направиха опит да избягат. Бяха повалени с удари в гръб. Фагорът-роб започна да се моли на своя език, но и него довършиха бързо. Един от ранените успя да изпразни пистолета си по двурогите, преди да бъде убит.
Фагорите взеха метален казан и чувал с храна от каруцата. Разпрегнаха хокснитата и ги поведоха на върви със себе си. Един се върна и отхапа гръкляна на ефрейтора, който още показваше признаци на живот. После подкараха грамадните си кайдо нататък в равнината.
Макар че мнозина чуха изстрела и крясъците, никой от хората по обширното бойно поле не се притече на помощ. По-скоро побързаха да благодарят на божествата си, че са избегнали опасността, преди отново да потънат в кошмарите след битката.
Но с първата мъждива светлина на утрото, когато запламтяха огньовете на кухните, убитите бяха открити и реакцията беше съвсем различна. Вдигна се голяма олелия. По това време двурогите бяха далеч оттук, но разръфаното гърло на ефрейтора беше предостатъчно доказателство. Мълвата веднага плъзна из лагера. Още веднъж в историята на човечеството изникна древният символ на страха — рогатият фагор, възседнал рогато кайдо, за да върлува на воля. Нямаше съмнение, че зимата наближава, и древният ужас се надигаше.
Имаше и друго страховито явление, не по-малко древно, от което се бояха още повече. Но то не напусна бойното поле. Всъщност, благоденстваше сякаш барутният дим и изпражненията бяха най-добрата му хранителна среда. Вече личаха стъписващите прояви на Дебелата смърт у мнозина нейни жертви. Заразата се завръщаше и целуваше с трескавите си устни раните на уморените воини.