И все пак това бе началото на деня, в който празнуваха победата.
(обратно)Самочувствието на победител се смесваше с много други емоции в съзнанието на Лутерин Шокерандит. В него звучеше гордост като множество пронизителни фанфари, когато си казваше за кой ли път, че сега е мъж, герой и че е доказал смелостта си извън всякакво съмнение… освен пред себе си. И малко се вълнуваше от факта, че е хванал красива и безпомощна жена, с която може да прави каквото си поиска. Но вечното безпокойство в мислите му не изчезваше напълно, толкова привично, че вече бе станало същинска част от неговото „аз“. Неизменно го изправяше пред въпроса за дълга пред своите родители, за правилата и ограниченията в родовия дом, за загубата на брат му (все още болезнено необяснима). И му напомняше, че е пропуснал цяла година от живота си, парализиран в леглото. Накратко, ликуването от победата не успяваше да се пребори със съмненията. Такава беше личната вселена на тринадесетгодишния Лутерин. Таеше в себе си неувереност — ту смекчавана, ту разпалвана от аромата и гласа на Торес Лал. Нямаше кому да се довери, оставаше му само да потиска измъчващите го мисли и да се държи, сякаш всичко е наред.
Затова още със зазоряването с радост се зае с новите си задачи. Бе открил, че опасността го упоява.
— Последна атака — разпореди архиепископ-командирът Аспераманка. — Това е нашият ден.
По лицето му премина гняв и сякаш се прехвърли върху хилядите навъсени мъже, стиснали пресъхналите си устни, докато се готвеха за още едно сражение.
Звучаха заповеди, фагорите също се строиха за бой. Напоиха йелките. Войниците плюеха и се мятаха на седлата. Равнината се освети от лъчите на изгряващия Баталикс и човешките страдания започнаха отново. По-голямото светило се издигаше постепенно — избледняващият Фрейър вече не можеше да се изкачи много над хоризонта.
— Напред!
След тази заповед кавалерията тръгна ходом, прикрила пехотата. Свистяха куршуми. Войници се олюляваха и падаха.
Сиборналската атака продължи не повече от час. Бойният дух на пановалците се изчерпваше бързо. Една по една войсковите части на южняците започнаха да се оттеглят. Отрядът от Шивенинк се впусна в преследване, но бе върнат. Аспераманка нямаше никакво желание да стане свидетел на поредната славна проява на младия лейтенант. Сиборналската армия се отдръпна към северния бряг на реката. Отнесоха ранените в Истуриача, където полевите лазарети се бяха разположили в няколко хамбара. Внимателно положиха пострадалите мъже върху сеното, то веднага се обагри от кръвта им.
След като двете вражески армии напуснаха бойното поле, пролича какво им е струвала тази битка. Сякаш изтребени от гигантско корабокрушение, по равнината бяха пръснати бледи тела, стигнали до последния бряг в живота си. Тук-там още догаряха преобърнати каруци, тънки струи дим се стелеха над мръсотията и калта.
По полето пълзяха фигури между мъртъвците. Сред тях беше и един артилерийски офицер от Пановал, станал неузнаваем за броени дни. Подуши като куче един труп и издърпа ръкава на куртката му, за да впие зъби в ръката. Преглъщаше мръвките цели, с разкривено лице и начесто надигаше глава, за да се озърта.
Продължи да яде и да се взира диво дори когато го доближи един стрелец. Новодошлият вдигна пушката си и стреля от упор. Артилерийският офицер се просна неподвижен с разперени върху пръстта ръце. Стрелецът отмина бавно нататък заедно с останалите, на които беше възложена същата задача. Те застрелваха канибалите — окаяници, които бяха се заразили от Дебелата смърт и в гърчовете на безумния си глад бяха принудени да пируват с плътта на мъртвите. И сред победителите, и сред победените имаше жертви на болестта.
След безредното отстъпление на основните пановалски сили в равнината остана и една група зидари — майстори по издигането на паметници.
Нямаше победа, която да увековечат, но въпреки всичко им заповядаха да си свършат работата. При завръщането си в Пановал командирите на разгромената армия щяха задължително да се хвалят, че са надмогнали врага. И тук, в покрайнините на подвластната на южняците територия, лъжата трябваше да бъде вградена в камък.
Наоколо нямаше каменоломни, но зидарите откриха полуразрушен паметник. Събориха го и пренесоха на ръце блоковете по-близо до моста.