Лутерин се появи след малко, безпокойството му придаваше вид на недорасъл юноша.
— Лейтенанте, разполагате ли с двама доверени мъже и издръжливи ездитни животни? При това да са способни да пътуват много бързо? Желая вестта за нашата победа да стигне до Олигарха възможно най-скоро, преди да е научил от някой друг.
— Да, мога да намеря такива мъже. Ние от Харнабхар сме добри ездачи.
Аспераманка се намръщи, сякаш това го изпълни с недоволство. Показа на младежа кожената чанта, която стискаше под мишница.
— Трябва да отнесат това послание в граничния град Кориантура. Там ще го предадат на мой служител, който лично ще го отнесе на Олигарха. Техните задължения свършват в Кориантура, ясно ли е? Докладвайте ми, когато всичко е готово.
— Веднага, господине.
Пръстите, скрити в синя кожена ръкавица, хванаха чантата и я подадоха на Шокерандит. Бе запечатана с личния печат на архиепископ-командира и надписана за Върховния олигарх на Сиборнал, Торкерканзлаг II, в Ашкитош, престолнина на Ушкутошк.
Лейтенантът избра двама младежи, на които имаше доверие. Познаваха се добре и бяха като братя. Вестоносците се отделиха от другарите си, избраха два йелка с остригана козина и ги натовариха само с малко храна и вода. След час вече препускаха през степите, за да отнесат посланието за страховития повелител.
Но Олигархът на Сиборнал, управляващ целия огромен студен континент, имаше шпиони навсякъде. Един негов доверен агент от обкръжението на Аспераманка вече пътуваше с вестите за сражението. Владетелят се интересуваше най-вече от настъпващата на север зараза.
Дойде моментът на сбогуването. Походът започна в относително безредие. Всяка част потегли с каруците си, животните, фагорите и оръжията. Шумът сякаш изпълваше равнината. Тълпяха се на пътя, по който бяха дошли само преди няколко дни. Мнозина от напускащите заселници за пръв път излизаха извън територията на Истуриача. Потеглиха объркано, стиснали в ръце невръстни деца или ценни неща, за които не се намери място в препълнените каруци. Сбогуваха се просълзени с онези, които взеха решението да останат. Малцината упорити, превърнали се в изгнаници, стояха сковано и изпъчено до стените на селището, вдигнали ръце в прощален поздрав. В държанието им личеше съзнанието, че са избрали достойната участ да се опълчат срещу съдбата. Съзнаваха и че природните стихии бавно, но неотклонно накланят везните не в тяхна полза. Вече можеха да разчитат само на милостта на Неживеещия бог и на собствената си изобретателност.
Лутерин Шокерандит предвождаше отряда от Шивенинк и усещаше ясно колко се е променило положението му, откакто мина по този път в обратната посока. Сега беше герой. А пленничката Торес Лал, скрита под панталона и шапката, беше принудена да язди зад гърба му на същия йелк, вкопчила се в колана на лейтенанта. Смъртта на нейния съпруг още изгаряше душата й и тя не продумваше.
В мъката си тя не успя дори да се уплаши от йелка, който макар и кротък, изглеждаше свиреп. Очите му, покрити от мъхнати клепачи, винаги гледаха недоверчиво. Увисналата тежка долна устна сякаш подсказваше, че тези животни презират човеците, на чиято история бяха отдавнашни свидетели.
Шествието постепенно се отдалечи от селището. Една след друга пред погледите им се откриваха неразличими по нищо долини. Вятърът свистеше в разрошената трева.
Пътуваха в мълчание. Но един от старейшините, който бе предпочел да напусне Истуриача, се оказа свадлив старец, явно се наслаждаваше на звука на собствения си глас. Избърза напред и тръгна успоредно на Шокерандит и останалите лейтенанти от отряда, за да запълни времето с приказки. Лутерин не гореше от желание да говори с него. Умът му беше зает с мисли за предстоящите дни и дългото завръщане към бащиния дом.
— Сигурно самият Олигарх е заповядал да бъде изселена Истуриача — подхвърли старейшината. Не дочака отговор и опита пак: — Разправят, че бил голям деспот и управлявал с твърда ръка цял Сиборнал.
— Е, зимата е по-страшна и от него — засмя се един от лейтенантите.
След километър-два старецът подхвана съзаклятнически:
— Като гледам, вие младите май не се имате много с Аспераманка… Чудя се, ако бяхте на негово място, дали щяхте да оставите гарнизон, за да брани селището.
— Но не бях на негово място — отсече Шокерандит.
Старецът кимаше и се хилеше с почти беззъбата си уста.
— Е, така си е, ама ви видях лицето, когато той отсъди какво да правим. Та си помислих, пък и на другите казах: „Ето един младеж, който знае що е милосърдие… направо светец.“
— Махни се, старче. Пази си силите за пътя.