— Представете си само — да съсипе такова хубаво селище! Че в по-добрите времена ние сме пращали храна чак в Ушкутошк. А той развали всичко с един замах… Човек би си помислил, че Олигархът ще ни е благодарен поне мъничко. Нали всички сме сиборналци? Няма спор, нали? — Шокерандит не се възползва от възможността да възрази и старецът си изтри устата с ръкава, преди да продължи. — Млади господине, мислите ли, че постъпих разумно, като тръгнах? Та аз изоставих дома си в края на краищата. Може пък Олигархът да прати друга армия след година-две и току-виж, командирите й са по-благоразположени към своите съотечественици… Е, каквото и да кажа, това е лош ден за нас.
Дръпна поводите и понечи да се отдалечи, но Шокерандит се пресегна неочаквано и го сграбчи за яката, като едва не го смъкна от седлото.
— Сигурно нищичко не знаеш за света, щом изобщо не си проумял положението! Няма значение какво мисля аз за архиепископ-командира. Той избра единствения правилен изход. Напрегни си малко ума, вместо само да се жалваш! Не виждаш ли какво гъмжило сме? Докато падне здрач, ще сме се пръснали от хоризонт до хоризонт. Толкова гърла има за хранене… а времето става по-студено! Помисли, старче!
Махна с ръка към движещите се колони и тълпи, към всички облечени в сиво, черно или кафяво войници, загърбили бледото слънце в южното небе и помъкнали раници, в които имаше тридневна суха дажба и неизразходвани амуниции. Отделните отряди и групи се пръскаха все повече, за да направят място на скърцащите каруци. Глухият тропот на похода отекваше в ниските хълмове.
До ездачите вървяха пешаци, често хванали се за седлата им. Някои каруци возеха снаряжение, други — ранени. Тежко натоварени фагори се мъкнеха до господарите си, превили гръб и забили поглед в земята. А взводовете от въоръжени двуроги вървяха малко встрани със странната си скована походка.
При разполагането на бивак за през нощта настана голяма бъркотия, с която не можаха да се справят никакви заповеди и сигнали. Всяка част се настаняваше където свари. Някои разпъваха палатки, други си спестиха това усилие. Доста отряди изгубиха време, докато намерят по-удобно място. Трябваше да напоят и нахранят животните. Разпратиха водоноските да търсят ручеи из хълмовете. През цялата нощ се чуваше мърморене и пръхтене.
Облаците се разнесоха. Стана още по-студено.
Войниците от Шивенинк се събраха в плътна група на едно място. Бяха млади и повечето се скупчиха около Лутерин Шокерандит, готови цяла нощ да пият в негова чест. Манерките им бяха пълни с ядал — рубинено питие, дестилирано от водорасли. Вдигнаха много тостове за победата, за храбростта на Лутерин и за вълнуващите преживелици в тези поля, толкова различаващи се от родните им планини. Също и за простата радост, че са още живи, и за всяко друго нещо, което им хрумна. Скоро запяха въпреки ядосаните викове на уморените мъже наоколо.
Но погълнатият ядал не вдъхновяваше Лутерин Шокерандит за песни. Седеше малко встрани от земляците си, погълнат от мисли за прекрасната си пленничка. Макар да бе загубила съпруг в битката, той предполагаше, че е по-млада дори от него, колкото и самоуверено да се държеше. Жените от Дивашкия континент встъпваха в брак твърде рано.
Жадуваше да я притежава. Но нали родителите му го бяха обвързали с годеж в Харнабхар! Все пак имаше ли значение какво ще прави тук, в дивата пустош на Чалс? Неговите приятели биха го взели на подбив, ако научеха какви угризения го измъчваха в момента.
В паметта му изплува денят преди сиборналската армия да потегли на юг от граничния град Кориантура. На войниците от неговия отряд бе разрешено да прекарат вечерта и нощта, както предпочитат. Приятелят му Умат се опита да го склони да дойде с него, но Лутерин се дърпаше като последния глупак.
Докато останалите се напиваха до безсъзнание и се въргаляха с проститутки, той обикаляше сам по настланите с каменни плочи улици. Влезе в магазинчето на един двойновиждащ, разположено на площада до стар театър.
Ученият мъж му показа какви ли не любопитни неща. Имаше някакво подобие на гривна, уж изработено в друг свят. В една стъкленица бе нагъната тения, дълга над два метра. Двойновиждащият я примамил да излезе от червата на една достойна дама (като за целта използвал малка сребърна флейта, с която бе готов да се раздели на разумна цена).
— Имам ли в душата си достатъчно смелост, за да вляза в битка? — попита го Лутерин.
Застаряващият учен веднага се зае да мери черепа му с всякакви инструменти и накрая отсъди:
— Млади господине, вие сте или светец, или голям грешник.
— Но аз не ви питах за това! Интересува ме дали съм храбрец или страхливец.