— Това е един и същ въпрос. Иска се храброст, за да бъдете светец.
— Но не и за да бъда грешник, така ли?
Младежът се сети, че не посмя да се присъедини към забавленията на своите другари. А двойновиждащият закима с рошавата си глава.
— Не, грехът също изисква смелост, както и всяка друга постъпка. Даже ей тая тения е имала нужда от смелост. Вие бихте ли прекарал живота си, затворен в нечии черва? Дори в корема на някоя прелестна дама? Ако ви предскажа, че ви очаква подобна съдба, ще се зарадвате ли?
Увъртанията изчерпаха търпението на Лутерин и той попита грубо:
— Ще отговорите ли на въпроса ми или не?
— Вие сам ще си отговорите съвсем скоро. Ще кажа само, че ще се проявите като славен храбрец…
— Но?
Старецът се усмихна притеснено.
— Млади момко, природата ви е такава, че ще откриете у себе си и грешника, и светеца. Ще бъдете герой, но ми се струва, че откривам у вас и склонност към злодейство.
Лутерин си припомняше разговора (и тенията) през целия поход до Истуриача. Вече бе показал геройството си, но щеше ли да се осмели да стане и злодей?
Умат Есикананзи забеляза, че той пие, но не пее, и го придърпа насила за крака по-близо до огъня.
— Ей, старо приятелче, стига си се мусил! Още сме живи, показахме колко сме неустрашими — особено ти, а и скоро ще си бъдем у дома. — Умат имаше същото широко закръглено лице като баща си. Сега то грееше в усмивка. — Тоя свят е едно ужасно празно място, та затова си дерем гърлата — да го запълним с малко шум. Но като те гледам, друго ти се върти в главата.
— Умат, имаш най-мелодичния глас в цялата вселена, ако не броим чакалите, но аз предпочитам да поспя.
Приятелят му размаха пръст.
— Аха, така си и мислех! Оная твоя красавица! Покажи й и от мен как се правят тия работи. Обещавам да не те издам на Инсил.
Лутерин го ритна по глезена.
— Не мога да си представя защо Инсил е имала гадния късмет да й се падне брат като тебе.
Умат изля още малко ядал в гърлото си и изрече весело:
— А, Инсил също е жена. Хрумна ми, че може и да ми благодари, ако те хвана за шията и те накарам най-после да се поупражняваш малко.
Всички около огъня се натръшкаха от кикот.
Шокерандит се изправи неуверено и им пожела лека нощ. Положи немалко усилия, за да тръгне към своето място до една каруца. Въпреки ярките звезди над главата му струваше му се, че е много тъмно. В тези географски ширини нямаше северно сияние, каквото често грееше в небето над Харнабхар.
Стиснал в ръка манерката си, Лутерин се блъсна тромаво в своя йелк, чиито поводи бяха вързани за забито в пръстта колче. Свлече се на колене и припълзя до мястото, където беше жената.
Торес Лал лежеше свита на кълбо, обвила с ръце коленете си. Погледна го, но не каза нищо. Лицето й изглеждаше много бледо в мрака. Очите й отразяваха едва забележимо блясъка на звездите.
Той се вкопчи в ръката й и поднесе манерката към устните й.
— Пийни си ядал.
Тя поклати глава — леко, но непреклонно. Лутерин я цапардоса с опакото на дланта по слепоочието и опря манерката в лицето й.
— Казах ти да пиеш, кучко! Ще ти стане по-весело.
Същото движение на главата. Само че този път той изви ръката й, докато жената писна. После тя преглътна малко от изгарящото гърлото питие.
— Хайде, няма да ти навреди. Пийни още!
Тя се задави и изплю течността, опръска го по бузата. Шокерандит я целуна насила по устните.
— Имайте милост, моля ви! Не сте някакъв варварин.
Говореше сибския език достатъчно добре, но с отчетлив акцент, който не беше неприятен за слуха му.
— Жено, ти си моя пленничка. Не искам никакви превземки! Каквато ще да си била преди, сега си моя собственост. Дори архиепископът щеше да постъпи с тебе по същия начин, ако беше на мое място…
Лутерин надигна манерката, въздъхна пресекливо и се отпусна тежко до нея.
Тя чакаше напрегнато, после долови обзелото го униние и заговори. Когато не викаше или пищеше, гърленият й глас се лееше плавно като малко ручейче.
— Онзи старейшина, който ви заприказва следобеда… И той виждаше, че е попаднал в робство, не по-различно от моето положение. Защо му казахте, че вашият архиепископ е взел единствено правилното решение?
Шокерандит мълчеше. Бореше се със замайването от алкохола, с въпроса, с желанието да зашлеви тази жена, която толкова неприкрито се опитваше да отклони вниманието му от себе си. В тишината съзнанието му беше обзето от нещо много по-мрачно от желанието да насили пленничката — мисълта за съдбата, която никакви усилия не можеха да променят. Отпи още две-три глътки и се обърна с лице към нея, сякаш за да стовари с по-голяма сила думите си в ушите й.