Торес Лал не му отвърна нищо. Будуваше и се взираше окаяно в звездите. С наближаващия изгрев на Баталикс облаците се сгъстиха. До ушите й достигаха стоновете на умиращите. На сутринта установиха, че още дванадесет души са покосени от заразната болест.
Но живите се надигнаха както обикновено, подмятаха си шеги със своите приятели и се нареждаха на опашка за дажбите си пред каруците с хляба. По килограм дневно за всеки, припомни си младата жена с горчивина.
Никой от войниците не би си признал, че се наслаждава на дългото завръщане към родните земи. И все пак почти всички намираха нещо весело в привичното разполагане на лагера за нощувка и в подготовката на походните колони сутрин, в задоволството от изминатия път, в дружеските отношения и във възможността всеки ден да са на различни места. Дори в простото удоволствие да оставят зад себе си въглените и пепелта на снощния огън и в разпалването на нов, когато пламъците постепенно поглъщат подпалките и се разгарят.
Тези занимания бяха стари като самото човечество. Всъщност, някои бяха и по-стари. Защото и разумът на човеците се бе разпалил като пламъците по време на изпълненото с трудности преселение на изток от Хеспагорат, когато те се отказаха от покровителството на двурогата раса и положението си на домашни животни на фагорите.
Макар мразовит вятър да духаше откъм полярните райони отвъд Сиборнал, завръщащите се у дома войници с радост вдишваха свежия въздух и стъпваха по твърдата земя.
На офицерите не им беше толкова леко. За обикновения пехотинец бе достатъчно да оцелее в битката и да върви към своята страна, каквото и да го очаква там. Но за склонните да мислят по-задълбочено животът беше несравнимо по-сложен. Занимаваше ги въпросът за все по-суровото управление на сиборналските властници. Не бяха и особено уверени в постигнатия успех.
Макар офицерите — като се започнеше със самия Аспераманка — да говореха непрекъснато за победата, несигурността в очакващото света бъдеще, неизбежното и постепенно превръщане на нещата в техните противоположности ги караше да виждат победата си по-скоро като поражение — нямаха с какво да се похвалят, освен с пресните белези, със списъка на загиналите и с това, че водеха още хора, които трябваше да бъдат нахранени.
И за да ги хвърли в още по-мрачните дълбини на унинието, Дебелата смърт присъстваше неизменно сред тях, не изоставаше дори от най-бързите отряди.
През пролетта на Голямата година се появяваше костната треска, прочистваше безжалостно населението и превръщаше оцелелите в мършави, покрити с кожа скелети. През есента идваше ред на Дебелата смърт, която също изтребваше мнозина, но преобразяваше човеците в по-набита, тантуреста форма. Всички разбираха и приемаха с примирение това. Но и единствената дума „зараза“ беше достатъчна да пробуди страха. В такива времена никой не се доверяваше дори на човека до себе си.
На четвъртия ден авангардът се натъкна на единия от двамата вестоносци, които Шокерандит изпрати напред. Трупът лежеше с лицето надолу в долчинка, оглозган може би от диви зверове.
Войниците оставиха широк кръг от празно пространство около тялото, но сякаш не можеха да откъснат погледи от него. Повикаха Аспераманка и той също задълго се вторачи в ужасната гледка. После се обърна към лейтенанта.
— Това безмълвно присъствие не изостава. Няма съмнение, че фагорите пренасят сполетялата ни напаст. Така Неживеещият ни наказва за снизхождението ни към тях. Единственият начин да заслужим опрощение е да избием всички двуроги, които вървят с нас.
— Нима не се наситихме на смърт, ваша светлост? Не е ли достатъчно да ги прогоним в дивата пустош?
— За да се размножават и да набират сили? И после да се опълчат срещу нас? Млади ми храбрецо, оставете ме аз да се занимавам с онова, което е само моя отговорност. — Издълженото лице на командира се намръщи свирепо. — Повече от всякога е необходимо да изпратим бърза вест на Олигарха. Трябва да бъдем посрещнати и да получим помощ възможно най-скоро. Възлагам лично на вас да изберете доверен спътник и да отнесете моето послание в Кориантура, за да бъде предадено по-нататък и да стигне до Олигарха. Ще изпълните ли поръчението ми?
Лутерин заби поглед в земята, както често правеше, ако му се наложеше да застане лице в лице с баща си. Беше свикнал да изпълнява заповеди.
— Мога да тръгна след не повече от час, господине.
Вечно тлеещият гняв под веждите на Аспераманка като че лумна с нова сила, докато архиепископ-командирът се взираше изпитателно в своя подчинен.