Тук обитаваха по-възрастни жени, разплули се до чудовищни размери от безделието; по-млади жени с натежали като размъкната вълна тела от носенето и раждането на тълпи дечица; девойки, тънки като върби, разнасящи тежко ухание на парфюм от залдал, бледи от живота на закрито; разбира се, тук бяха и дечурлигата, всички пременени с ярки роклички, така че момченцата трудно се различаваха от момиченцата — щъкаха, боледуваха, препъваха се, драчеха се, сучеха, пищяха, мусеха се или спяха.
Малцината мъже от рода се бяха проснали като безредно разхвърляни възглавници, потиснати от властното женско присъствие. Сякаш зависимостта им от Идап Мън Одим ги бе скопила. Пускаха си превзети бради, пушеха свити листа от вероника, ръмжаха заповеди, които никой не изпълняваше — колкото да утвърдят в собствените си очи превъзходството на своя пол. Всички тези близки и далечни сродници на господаря, независимо от възрастта си, толкова си приличаха със склонността да затлъстяват и да дремят, с еднакво жълтеникавите си лица, увиснали бузи и безжизнени погледи, че само отвращението помагаше на Бези да различава един гнусен Одим от друг.
Но помежду си те спазваха строги разграничения. Колкото и плътно да запълваха пространството в къщата, всеки си стоеше в своето ъгълче от стаята, гълчаха се от удобните кътчета или се изтягаха по своята част от килима. В пренаселените помещения бяха ясно определени тесните пътеки за минаване и ако някое дете си позволеше да нахлуе в чужда територия, дори от сестрата на майка си можеше да очаква шамар без никакво предупреждение. Нощем мъжът можеше да спи в почти пълно и ревниво пазено уединение на една ръка разстояние от своята пищна балдъза. Тези миниатюрни късчета собственост бяха очертани с панделки или парцалчета, или пък със завеси, окачени на опънати върви. Всеки квадратен сантиметър се охраняваше със свирепост, по-достойна за отбраната на цяло кралство.
Ето какво забелязваше неприязненият поглед на Бези. Наблюдаваше как огромното семейство на нейния господар мърсеше стенописите, като че самата лой в телата на тези паразити заличаваше изящните рисунки от мазилката. Картините по стените изобразяваха земи на изобилие, над които властваха две златисти слънца, елени се провираха между високи дървета, а под храстите с пойни птички се излежаваха или свиреха на флейти млади мъже и жени. Идиличните сценки бяха сътворени преди два века, веднага след построяването на къщата. Бяха останка от един забравен свят — долините на Кудж-Джувек в меката есен на малката година.
И стенописите, и постепенното им унищожение подклаждаха гнева в душата на Бези. Но в момента я занимаваше само желанието да се уедини някъде далеч от очите на своя господар. Провирането из стаите вече изчерпваше търпението й, когато чу входната врата да се затваря, а кучето пазач излая пискливо.
Изтича на стълбищната площадка и се надвеси над парапета.
Идап Мън Одим бе приключил с религиозните си задължения и вече изкачваше стъпалата. Бези виждаше кожената шапка, велуреното палто, блясъка на хубавите ботуши. От лицето му забелязваше само края на острия нос и дългата брада. За разлика от всички свои роднини господарят й беше строен, почти мършав мъж. Работата и вечните тревоги за пари не допускаха талията му да изчезне в мастни гънки. Позволяваше си единствено удоволствията на спалнята (както Бези добре знаеше), а и в тях се отличаваше с практична умереност, дори си записваше всичко в малък бележник.
Тя не се сещаше какво да направи, затова остана на мястото си. Одим се изравни с нея и я погледна бегло. Кимна и се усмихна сдържано.
— Не искам да ме безпокоиш — каза той. — Тази вечер не си ми нужна.
— Както желаете — отвърна младата жена с изтъркана от употреба вежливост.
Знаеше какво го измъчва. Идап Мън Одим беше един от прочутите търговци на порцелан, но напоследък продажбите на подобни изделия се сблъскваха с все повече трудности.
Господарят стигна до последния етаж и затвори вратата на покоите си. Съпругата му бе приготвила вечеря. Дразнещият аромат се разнасяше надолу из къщата, където храната не беше толкова лесно достъпна.
Бези стоеше на площадката в сгъстяващия се мрак, сред миризмите на скупчени тела, и слушаше безучастно привичните домашни звуци. Чуваше и тропота на войнишки ботуши навън, отдалечаващ се към Тихия залив. Все още изящните й пръсти потропваха безшумно и ритмично по парапета.