Тя промълви по-скоро на себе си:
— Опитвам се да те науча как да не се превърнеш в подобие на останалите мъже наоколо…
Инсил застана пред прозореца, обрамчен от тежки завеси, спускащи се от тавана до пода. Макар да беше с гръб към Лутерин, той долови, че тя не гледаше навън. Двете слънца светеха от различни посоки и размиваха силуета й, а сянката по плочките на пода изглеждаше по-веществена от самото момиче. Инсил още веднъж му показваше колко неуловима за него е душата й.
Досега не бе влизал в тази стая — типично помещение в дома на Есикананзи, претъпкано с мебели. Във въздуха витаеше трудно определим дъх, донякъде неприятен за обонянието му. Вероятно единственото предназначение на стаята бе да съхраняват в нея мебели, повечето дървени, за тежките зимни векове, когато никой вече нямаше да се занимава с производството на обзавеждане. Имаше тапициран в зелено диван с изкусна дърворезба и гардероб, заемащ повечето място. Младежът веднага позна по направата, че всички мебели са докарани от чужди земи.
Затвори вратата и остана до нея, взрян замислено в Инсил. Сякаш забравила за присъствието му, тя се зае да подрежда цветята във ваза, наля вода от каната и пак запремества стъблата с дългите си пръсти.
Лутерин въздъхна.
— Майка ми също все е болна, горкичката. И откак се помня, всеки ден изпада в паук, за да общува с предците си.
Инсил се извърна рязко към него.
— А ти, докато се излежаваше, сигурно също си придобил този навик, нали?
— Не, грешиш. Моят баща ми забрани… пък и не само заради това…
Момичето притисна пръсти към слепоочията си.
— Паук е за простите хорица. Какво суеверие! Да изпаднеш в транс и да се спуснеш в онзи ужасен свят на дълбините, където труповете гният, а страшните призраци още бълват остатъците от живота си… ама че е гнусно! Сигурен ли си, че не правиш това?
— Никога. Предполагам, че майка ми се поболява точно от паук.
— Е, проклет да си, но аз също изпадам в транс всеки ден! Целувам мъртвешките устни на баба си и вкусвам червейчетата… — Тя се кикотеше неудържимо. — Не ме гледай толкова тъпо. Шегувам се. Омразно ми е дори да се сещам за онези неща под земята и се радвам, че не си помислил да ги доближиш. — Сведе поглед към вазата. — Тези снежни цветя са предвестници за гибелта на света, права ли съм? Вече намирам само бели цветя. А в старите книги пише, че някога в Харнабхар цветята били ярки и най-различни.
Тя отмести недоволно вазата. В самата основа на белите чашки на цветята още личеше златист оттенък, преминаващ до стъблата в наситено червено, като символ на залязващо слънце.
Лутерин се примъкна до нея.
— Хайде да седнем на дивана и да си поприказваме за по-весели неща.
— О, вероятно искаш да обсъдим промените в климата. Толкова бързо застудява, че нашите внуци, ако изобщо ги имаме, ще живеят в почти пълен мрак, увити в животински кожи. И вероятно ще сумтят и мучат като животни… Ето една обещаваща тема за разговор.
— Какви щуротии измисляш!
Младежът се засмя, скочи към нея и я сграбчи. Тя му позволи да я завлече на дивана.
— Естествено, не можеш да се любиш с мен. Ако искаш, опипвай ме като преди, но нищо повече. Не ми се вярва някога да изпитам удоволствие от самия акт… Както и да е, ако ти се оставя сега, ще загубиш всякакъв интерес към мен, щом задоволиш похотта си.
— Не е вярно, не е вярно!
— Но по-добре да приемем, че това е истината, ако изобщо искаме да се надяваме на щастлив брак. Няма да се събера с преситен мъж.
— Никога не бих могъл да ти се наситя!
Ръката му трескаво шареше из дрехите й.
— Ей че нашествие… — въздъхна Инсил, но все пак го целуна и пъхна върха на езика си в устата му.
В този момент вратата на гардероба се отвори с трясък. Отвътре изскочи млад мъж, чернокос и тъмнокож като Инсил, но кипящ от жизненост за разлика от апатичната си сестра. Това беше Умат, който размахваше меч и крещеше:
— Сестро, идва помощ! Ето го и храбрия ти избавител, за да спаси тебе и семейството ни от безчестие! Кой е този звяр? Не му ли стига цяла година излежаване, та веднага пожела да се намести и в твоето легло? Негодник! Насилник!
— Ах, ти, коварен плъх такъв! — ревна Лутерин и бясно се втурна насреща му.
Дървената имитация на меч падна на пода, двамата се сборичкаха свирепо. Но след дългата болест Лутерин бе позагубил доста от силата си. Неговият приятел лесно го просна на пода. Докато Лутерин се надигаше, забеляза, че Инсил се е измъкнала тихомълком.
Изтича до вратата, но тя вече бе изчезнала някъде из тъмните кътчета на къщата. В бъркотията цветята се бяха пръснали, а парчетата от строшената кана се търкаляха по пода.