Артилерийският офицер се претърколи по гръб, хвана здраво с двете си ръце дръжката на пистолета и изпразни двете цеви едновременно в търбуха на фагора. По козината му се пръсна назъбена звезда от златиста кръв. Но двурогият нападател не спря. Грозната му паст се отвори и откри жълти зъби като лопати. Мъжът се изправи със скок и в този миг фагорът го връхлетя. Груби трипръсти длани се вкопчиха в тялото му.
Офицерът трескаво удряше с дръжката на пистолета по дебелия череп.
Задушаващата хватка се отпусна. Бъчвоподобното тяло падна настрани. Ужасната твар се надигна с невероятно усилие, изрева и се строполи, разтърсвайки земята.
Задъхан и хълцащ от тежката млечна воня на фагора, мъжът беше принуден да се опре на рамото му, за да стане. В гъстата козина подскачаха миниатюрни насекоми, преживяващи своя собствена криза. Някои се наместиха върху ръкава на офицера.
Той успя да се закрепи на краката си. Трепереше също като своя йелк, по чието гърло имаше кървящи драскотини. Нондадите не се виждаха никъде. Бяха се оттеглили в подземните си лабиринти, в царството си, което наричаха Осемдесетте мрачини. След малко офицерът се овладя достатъчно, за да се издърпа върху седлото. Бе чувал приказки за съвместни нападения на фагори и нондади, но и през ум не му минаваше, че ще стане жертва на нещо подобно. Току-виж, под краката му се бяха притаили още зверове…
Все още останал без дъх, той препусна назад към своята част.
Пановалският експедиционен корпус беше в поход от немалко време. Задачата му бе да изтрие от лицето на земята сиборналските укрепени селища, построени на територия, която Пановал смяташе за своя собственост. Досега бяха осъществили няколко успешни нападения. След разрушаването на всяко вражеско селище корпусът се придвижваше все по на север. Оставаше им да се справят само с Истуриача, но вече се надпреварваха с времето — трябваше да приключат с това преди края на лятото от малката година.
В съзнанието на жителите на тези селища се бе вкоренило чувството, че живеят под постоянна обсада и дори не се сещаха, че биха могли да се подпомогнат взаимно. Пък и се ползваха с подкрепата на различни народи от Сиборнал. Затова едно след друго ставаха жертва на нашествениците.
Отделящите се от колоната пановалски части почти нямаше от какво да се страхуват, освен от случаен сблъсък с фагори, които ставаха все по-многобройни със спадането на температурата в равнината. Произшествието с артилерийския офицер не беше единичен случай.
Когато той се присъедини към бойните си другари, едно от слънцата се показа под разкъсаните облаци и се заспуска на запад сред пиршество от цветове в небето. Но като потъна зад хоризонта, не се смрачи. Второто слънце, Фрейър, пламтеше ниско на юг. Когато в облаците се откриваше пролука, сенките на хората сочеха като показалци на север.
Без да бързат, отдавнашните неприятели се подготвяха за сражението. Далеч на югозапад беше великият град Пановал, от който идваха заповедите за войната. Бе скрит във варовиковите кухини в Кузинтските планини, образуващи гръбнака на тропическия континент Кампанлат.
Някои от множеството народи на континента бяха подчинени чрез династични или религиозни връзки на Пановал. Съюзите обаче винаги бяха временни, а мирът — неустойчив. Местните народи често воюваха помежду си. Затова и Кампанлат бе известен сред северните им врагове като Дивашкия континент.
Тези врагове бяха сиборналците. Под натиска на климатичните крайности народите от севера бяха принудени да съхраняват нерушимото си единство. Поне привидно съперничеството им не се поощряваше. През цялата записана история сиборналските народи бяха настъпвали на юг, през Чалския провлак към по-плодородните земи на Дивашкия континент.
Имаше и трети континент — южният Хеспагорат. Всички земни маси бяха разделени почти изцяло от морета, заемащи умерените географски зони. Тези морета и континенти се намираха на планетата Хеликония, или Хърл-Ихор Ихар, както я наричаше по-старата разумна раса на двурогите.
По времето, когато кампанлатци и сиборналци се приготвяха за последната битка при Истуриача, Хеликония навлизаше в най-студените векове на своята Голяма година.
Планетата принадлежеше към двойна звездна система и правеше една обиколка около породилото я слънце Баталикс за 480 дни. Но самият Баталикс се въртеше около обща ос с много по-голямата звезда Фрейър, основния елемент на системата. И сега по-малкото слънце отнасяше със себе по удължената си орбита Хеликония към най-далечната точка спрямо Фрейър. През последните два века есента все по-явно изместваше лятото. Хеликония вече беше пред прага на зимата от поредната Голяма година. Предстояха столетия на мраз и тишина.