— Защо не? Във всеки случай, поне на мястото, където е била, преди да я пренесат със самолети на юг. И ще взема в ръка нещо за скиптър; може би някоя замръзнала змия, замаяна от снега в някоя декемврийска градина, и ще си слепя някаква картонена корона. И можеш да ме наречеш приятел на Ричард, или на Хенри, или прокуден роднина на Елизабет I и II. Сам в запуснатото Уестминстърско абатство с историята под нозете ми, страшно стар, може би и луд, владетел и завладян, ще мога сам себе си да избера за крал на мъгливите острови.
— Да, можеш, и никой няма да те осъди.
Самюъл Уелз пак го прегърна, после се отдръпна и почти тичешком се отправи към чакащата машина. Насред пътя се обърна и извика:
— Боже мой, но твоето име е Хари. Току-що ми хрумна, че това е чудесно име за крал!
— Не е лошо наистина.
— Прости ми, че заминавам.
— Слънцето прощава всичко, Самюъл. Върви където то иска.
— Но ще ми прости ли Англия?
— Англия е там, където са нейните хора. Аз оставам със старите кости. Ти заминаваш със свежата плът, Сам, с нейната чудесна, загоряла от слънцето кожа и пълнокръвното й тяло. Върви!
— Довиждане.
— Довиждане. Махай се най-после с ослепителната си жълта спортна риза!
Вятърът ги откъсна един от друг и макар още да крещяха, вече не се чуваха, махнаха си и Самюъл се изтегли в машината, която се изкатери по въздуха и отплува като огромно бяло лятно цвете.
А последният човек, останал зад тях, се разрида и занарежда с пресекващ дъх:
Хари, не можеш да понасяш промените ли? Против прогреса ли си? Ти разбираш, нали разбираш основанията за всичко това? Всички тия параходи, самолети, хеликоптери и хората, призовани от обещанията на друго време. Разбирам, отвръщаше си той, разбирам. И можеха ли да устоят пред този безкрайно продължаващ, вечен август, който лежеше просто пред прага им?
— Да, да! — Той хълцаше, стиснал зъби, изправи се на ръба на скалата и размаха юмруци след изчезващия в небето хеликоптер.
— Изменници! Върнете се!
Но ти не можеш да изоставиш Англия, не можеш да изоставиш Железния херцог2 и Трафалгар, конната гвардия в дъжда, големия Лондонски пожар, бомбите и сирените, новороденото бебе, показвано от балкона на двореца, траурното шествие на Чърчил, което още е по улиците, човече, още е по улиците! и Цезар, прободен на стъпалата пред Сената, и странните неща нея нощ в Стоунхендж!3 Да изоставиш всички тези неща, да изоставиш това, това!
Коленичил на ръба на скалата, Хари Смит, последният останал крал на Англия, плачеше самотен.
Хеликоптерът вече си бе отишъл, повикан от августовски острови, където лятото лее своята сладост чрез гласовете на птиците.
Старецът погледна назад и си помисли: но всичко изглежда тъй, както е било и преди сто хиляди години. Същото огромно безмълвие, същата безкрайна пустош, но сега, след толкова време с празните черупки на градовете и е крал Хенри — Старият Хари — Девети.
Разрови тревата с невиждащ поглед да потърси загубената чанта с книгите и парчето шоколад, с библията и Шекспир, с многопрелиствания Джонсън и многоцитирания Дикенс, с Драйдън и Поуп, вдигна я и пое пътя, който водеше из цяла Англия.
Утре е Коледа. Желаеше на света всичко най-хубаво. Хората по цялото земно кълбо вече сами се бяха дарили със слънце. Швеция бе опразнена. Норвегия се бе оттекла. Вече никой не живееше в тези студени климати. Всички се грееха на континенталните огнища в земите с ласкави ветрове под меки небеса. Вече нямаше борба за оцеляване. Човекът, възроден от Юга тъй, както Христос е възкръснал на утрешния ден, наистина се връщаше към едни вечни новосъздадени ясли. Тази нощ в някоя църква той ще поиска прошка, че ги бе нарекъл изменници.
Той нахлупи по-здраво шапката си. Вятърът бе студен. Опита на вкус първата снежинка, която мина край устните му.
— О, прекрасно момче! — каза той, облягайки се на въображаем прозорец в златистия коледен изгрев, един прероден старец, задъхан от радост. — Чудесно момче, виждаше ли там онази прекрасна голяма птица, пуйката, която виси на витрината на месаря?
— Да, виждам я — отвръща момчето.
— Върви да я купиш! Донеси я и ще ти дам петаче. А ако се върнеш за пет минути, ще ти дам и повече!
И момчето отива.
Закопчал палтото си и с книгите в ръце, старият Хари-Ебънийзър Скрудж-Цезар-Пикуик-Пип4 и още хиляда други замаршируваха по пътя в зимното време. Пътят бе дълъг и красив. Вълните откъм брега бяха като оръдейни залпове. Вятърът — като шотландски гайди.
Десет минути по-късно, когато той вече се бе скрил с песента си зад хълма, земите на Англия изглеждаха готови да посрещнат хората, които някой ден, съвсем скоро в историята, можеха да пристигнат…
2
Железният херцог — Артър Уелсли, дук на Уелингтън (1769–1852), английски генерал и държавник, победил Наполеон в битката при Ватерло (1815 г.). — Б.пр.
4
Ебънийзър Скрудж — герой на Дикенс от „Коледни песни“, символ на скъперника, омилостивил се на Бъдни вечер; Пикуик — герой на Дикенс от „Посмъртните записки на клуба Пикуик“, Пип — герой на Дикенс от „Големите надежди“. — Б.пр.