Иван Пауновски
Херцен — пътник на „Радецки“?
В добре познати четива ни сепват някой път догадки като призраци.
„Кой не е чел?“ не бих казал, но сигурно „кой не е чувал?“ мога за „Былое и думы“, у нас преведена като „Минало и размисли“, всеизвестната мемоарна епопея на А. И. Херцен.
Българските интелигенти са я знаели още в годините преди Освобождението, в края на възрожденската ни епоха. И как иначе? Херцен е бил и за тях глашатай на свободното слово в изгнание, но не и в отстъпление, гръмовержец срещу всяко потисничество — национално, съсловно и културно. Скептицизмът му разяждал и техните илюзии за демократизма и буржоазна Европа. Вярно е, от друга страна, че неговите идеи за възможен отделен път на руското общество и погрешните му надежди, че може да се избегне капитализмът чрез общини и задруги, са повлияли, макар и за кратко, и на нашите революционери да мислят това за България, включително и на Христо Ботев. Но не са заблудите по-важното. И дори истинското значение на Херцен личи по това, че и след смъртта му в 1870 г. Ботев го поменува и зачита като жив автор. И едва ли не възниква у нас впечатление, че той не е знаел за кончината му. Знаел е.
Сетне пряката връзка с „Былое и думы“ поизтънява за дълго: като че докъм 20-те години на нашия век, когато български изследователи откриват косвени и цитатни отклици на публициста Ботев като читател и съмишленик на Херцен, на мемоарите и на статиите му, на емигрантските му издания, които редактирал съвместно с Н. Огарьов.
Имам предвид Б. Пенев и Г. Цанев — всеки с по една статия в сп. „Златорог“ (1926 г. кн. 5–6). Но и двамата по неизбежност, вероятно и липса на друго, са ползвали „Былое и думы“ според емигрантското издание на „Слово“ от 1921 г. Проличава, че не са точно знаели откъде Ботев е чел и цитирал съчиненията на Херцен. Б. Пенев предполага, че от т. IV на отделното прижизнено женевско издание. Но според мен се е заблуждавал. Също и Г. Цанев, когато твърди, че Ботев неточно бил цитирал. Това ще е предмет на друга наша публикация, за да не омаловажим приноса на двамата, пък и самия този въпрос, както други си позволяват невежливо и от припряност.
А тука, казахме, ще се занимаем с една догадка, засега призрачна.
Уводно ще напомня, че А. И. Херцен с официално разрешение напуснал Русия през 1847 г., всъщност завинаги, и то като бъдещ политически емигрант. В това му качество се налагало често да си мени местоживеенето. Още по-често и да пътува из свободната полицейска Европа, разбудена от революцията през 1848 г., а редовно го следели и руските царски шпиони. Тъй че навсякъде го дебнели ако не преки заплахи, то бюрократични разправии, близки до сериозни опасности — например някое задържане „за справка“, което можело да се проточи неизвестно колко. Ясно е, че рядко се придвижвал спокойно и само за развлечение на духа.
На подобен случай спира вниманието ни в „Былое и думы“. Разказва, че през 1852 г. трябвало от Генуа да иде в Лугано. Придружавал го учителят на сина му — Тесие дю Моте — химик, участник в революцията от 1848 г. и също политически емигрант. Пътували най-напред по суша от Генуа до Арона, градче в провинцията Новара. Там вече трябвало да вземат речен параход и с него да стигнат Магадин в Швейцария.
„Стигнахме през нощта в Арона“, пише Херцен, „запитахме кога тръгва параходът, узнахме, че на другия ден в 8 часа, и легнахме да спим. В седем и половина камериерът дойде да вземе куфарите ни и когато излязохме на брега, те бяха вече на палубата. И въпреки това, вместо да се качим на парахода, ние с известно недоумение се гледахме един другиму в очите.
Над шипящия и разклащащ се параход се развяваше огромния бял флаг с двуглавия орел, а кърмата я красеше надписът «Furst Radetzky». Бяхме забравили вечерта да попитаме какъв параход заминава, австрийски или сардински. Тесие съгласно версайския съд бе осъден in contimaciam (задочно — И.П.) на депортиране. Макар на Австрия това и да не беше й работа, но как да не се възползва от случая, та поне за справки да ни позадържи пет-шест месеца в затвора. Примерът с Бакунин показваше какво ще направят с мене. По договора с Пиемонт австрийците нямаха право да искат паспорти на ония, които, без да слизат на ломбардския бряг, пътуваха за Магадин, принадлежащ на Швейцария, но мисля, че те не биха се погнусили, ако можеха с толкова прост начин да заловят Мацини или Кошут.
«Какво сега», рече Тесие, «да тръгнем назад е смешно!» — «Тогава напред!» И ние се качихме на палубата.“
По нататък четем за самото пътуване с парахода, описан като нов и комфортен, ала и неприятен поради разюзданото поведение на пияни и нагли австрийски офицери. Херцен, дю Моте и един италианец едва сдържали сарказма, а сетне и негодуванието си при един инцидент с тия солдафони. Но нямало как. Налягали си парцалите срещу ръжена.