Ян хвърли последен поглед към Джил. Бранди хвана ръката му.
— Да си вървим оттук.
— Аз ще се погрижа за него, ваша светлост. Вие успокойте младата лейди.
— Има един местен следовател. Казва се Тревър. Ще изпратя някого от замъка да ти помогне. — Ян прихвана младата жена и двамата излязоха от бараката. Яркото следобедно слънце блестеше в безоблачната синева. Никога преди животът не му се беше струвал толкова скъп, а времето — толкова кратко.
— Дължа ти толкова много, Бранди, включително и живота си. Не си спомням друг път сумата от двеста лири да ми е донесла повече.
— Изобщо не знаех кой е човекът. Господин Макферсън уреди всичко. — Бранди замълча за момент, загледана в него. — Съжалявам, че те излъгах, Ян! Мислех, че ако ти кажа истината, веднага щеше да изгониш този човек. Ти си много горд и понякога се мислиш за непобедим.
Той си призна, че е права. Проклетата му гордост щеше да му коства живота.
— Може би е така — отбеляза. Един мъж не трябваше да прави големи признания. — Как се чувстваш? — Целуна я и я притисна силно към себе си.
— Как да се чувствам след толкова удари по главата? Надявам се бракът да не е толкова мъчителен?
— И аз се надявам да е така. Сега, като те гледам на светло, в събота наистина ще бъдеш цялата в синини. Всеки ще ме нарече грубиян и недостоен за тебе.
— Ян, много съжалявам за Мариан!
Изпита силна болка. Въпреки че Джил беше платил с живота си, това не беше достатъчно. Толкова много загуби заради алчността на този човек!
— Благодаря ти, Бранди — каза и я вдигна на ръце. После я целуна и я настани върху гърба на Херкулес. — Да се връщаме у дома!
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Денвърс, иконом на Кармайкъл от тридесет и пет години, погледна през прозореца. На поляната пред замъка крякаха два пауна. Мъжкият просто не можеше да остави женската. В този момент опашката му представляваше пищна гледка. Очарован от паунката, той я гонеше под брястовете.
Денвърс беше чувал херцога да нарича мъжкия Пърси. Не бил сигурен как да кръсти женската, но имал отлична идея. Въпреки всичко икономът нямаше нищо против да види този кресльо в тенджерата.
— Нямам и минутка спокойствие — оплака се госпожа Осмингтън — безценната домакиня на херцогството. — Няма да се учудя, ако доктор Мюлхауз им е дал тези жалки птици като сватбен подарък. Херцогинята оня ден каза, че на Англия й липсват цветовете на Шотландия. Сигурна съм, че това пухтене ще изплаши всички сърни. — Пръстите й несъзнателно си играеха с огромната връзка ключове, привързана към кръста й. — Господин Денвърс, херцогинята призна пред господаря, че е имала предвид не пауни, а цветя. И както винаги се смееше с добродушния си смях.
Господин Денвърс изсумтя и се отдръпна от прозореца. Измъкна огромен часовник от джоба на черната си ливрея.
— Доктор Мюлхауз е горе с нейна светлост повече от час. Надявам се да няма проблеми с раждането.
Госпожа Осмингтън кимна.
— Добре поне, че херцогинята не препускаше из двора като кобила. Усложненията при лейди Дорингтън дойдоха от… — Тя внезапно млъкна, после продължи: — Колко сте прав, господин Денвърс! Наближава обяд. Трябва да уведомя готвачката, че ще имаме гост.
В това време доктор Едуард Мюлхауз се опитваше да измисли начин, по който да накара херцогинята да се отпусне. Тя беше вдървена като дъска. Очите й бяха плътно затворени, а ръцете й — стиснати в юмруци. Личеше, че е ужасно притеснена и нещастна. Ако херцогът не беше настоял така твърдо да я прегледа, тя нямаше никога да му позволи.
Опита се да я успокои:
— Всичко е наред, Бранди. Израждал съм поне двеста бебета. Моля те, не се притеснявай от мене! Искам да се успокоиш.
Нищо не се промени. Едуард вдигна поглед към херцога. Почувства се толкова несръчен, колкото пациентката му беше притеснена от него.
Херцогът призова на помощ целия си авторитет. Усмихна се хитро и каза:
— Бранди, ако не се отпуснеш, ще излея цяла чаша коняк в гърлото ти. Ще кашляш и ще се хилиш като в сряда вечерта. Не си ли спомняш…
— Да не си посмял, Ян! — Тя отвори очи и отпусна ръцете си. Той се разсмя.
— Хайде, позволи на нещастния Едуард да свърши работата си. Аз ще го наблюдавам внимателно. Не трябва да се притесняваш, че ще направи нещо нередно. Той знае, че ако това стане, ще го ударя. Вече съм го правил и няма да ми е трудно.
Бранди също се засмя.
— Не си забавен, Ян. Смея се, защото… Е, няма значение. Няма да ти простя, че говориш такива неща пред Едуард.
— Позволи му да си гледа работата — примоли се той. Придърпа стол към леглото и хвана ръката на жена си. — Хайде, Едуард, направи каквото трябва!