— Какви глупости дрънкаш само! Тия твои плитки са прекалено стегнати и явно са повредили мозъка ти, Бранди. Пърси — стар! Това е смешно. Той е точно такъв, какъвто трябва да бъде и никога няма да се промени!
Бранди се отчая. Тя се приближи до края на скалата и се загледа в морето. Белите връхчета върху вълните, нивото на прилива и тъмният хоризонт предвещаваха яростна пролетна буря. Опита се да си спомни дали е привързала добре лодката си в малкия залив.
— Тази нощ здравата ще духа — каза тя повече на себе си. Ритна едно камъче. То полетя в тясната урва и се заби в пясъка на брега.
Обърна гръб на сестра си и се наведе. Поляната беше отрупана със сини камбанки и жълто анемоне почти до ръба на скалата. Вдъхна аромата им и за момент забрави за Пърси и за преждевременно порасналата си сестра.
— Бранди, време е да се връщаме. Освен това ще изцапаш роклята си и Марта ще се оплаче на баба.
Бранди въздъхна и бавно се изправи. Вятърът се беше усилил. Полите започнаха да се усукват около глезените й. Загърна се още по-плътно с карирания шал.
— Предполагам, че след като Пърси е тук, ще трябва да се преоблечем за вечеря?
Искаше й се да не беше произнасяла името на братовчеда. Очите на Кони веднага светнаха. Господи, къде беше научила това? Реши да опита по друг начин.
— Добре, може да мислиш, че е красив, но ти си едва на шестнадесет години. За него си още дете. Чух баба да казва, че той обичал жените му да са закръглени и опитни в изкуството да се любят. Когато я попитах какво е това изкуство, тя запрати възглавница по мен и започна да се смее. Но това не е най-важното. Той е наш братовчед, Кони, и е прекалено възрастен за тебе! За мен също е възрастен, макар че съм по-голяма с две години. Забрави го, Кони! — Замълча и после се разсмя. — Само не забравяй, че е беден. Какво ще правиш с мъж, който няма никакви пари?
Е, поне беше направила всичко възможно. Сестра й обаче се ядоса.
— Аз, дете? Ти просто ревнуваш, това е истината! Обличаш се като дете. С тези плитки и със стария си шал си направо смешна! Нямам никакво намерение да се съсухря като бедна, стара мома на това противно място! Ти можеш да останеш сред тези разрушени камъни и да събираш дивите цветя. Аз искам да стана богата и важна дама. Може би Пърси ще забогатее. Той е толкова умен! Ще видиш, съвсем скоро ще има много пари!
Констанс се обърна и забърза към замъка. Тъмната й коса се развяваше. Дори походката й беше съблазнителна. Бранди искаше да каже на сестра си, че също не желае да гние тук. Също си мечтае да има съпруг и семейство и да бъде истинска лейди.
Прииска й се да извика след сестра си, но гърбът на момичето беше така изправен и вцепенен, че не посмя. Просто щяха да продължат да се карат. Изглежда, напоследък всички само това правеха — караха се и се цупеха един на друг. Преди две години беше съвсем различно. Как можеше сестра й да бъде толкова наивна? Пърси не беше способен сам да спечелиш пари.
Накрая извика:
— Кони, почакай ме на пътя! Ще потърся Фиона.
Видя как сестра й забавя крачка и се обръща. Бранди забърза към края на скалата. Започна да се спуска по виещата се пътека, като внимаваше да не се подхлъзне. Сви ръка пред устните си и извика на сестра си:
— Фиона!
Започна да оглежда пустия бряг за яркочервената коса на детето. Сред високите треви не се долавяше никакво движение. Дочуваше се единствено прегракналото крякане на гъските. Явно търсеха храна. Вниманието й беше привлечено от нещо, което се движеше край вълните.
— Бранди, тук съм! Само погледни насам!
Обърна се и видя Фиона да бърза към нея по пътеката. Прилежно сплетените й плитки бяха раздърпани. Вълнената й рокля беше мокра и прилепнала към тънките й крака. Бранди забрави да се скара на сестра си, защото тя я задърпа за ръкава и завика:
— Видя ли го, Бранди? Делфинчето? Лежеше по гръб толкова дълго време! Извиках го и то насочи носле към мен. Беше много хубаво!
Какво можеше да й отговори?
— Да, скъпа, видях го. Но сега го няма. Отишло е да търси някое морско ухо, за да се навечеря. Точно това трябва да направим и ние, кукличке моя. Вече става късно и е време да се прибираме. — Разроши гъстата червена коса и обърна детето към замъка.
Констанс стоеше под един бук и разресваше косите си с пръсти. Като видя малката си сестра, не се сдържа:
— Наистина, Фиона, приличаш на раздърпано селянче. Не ме гледай така! Нямам никакво намерение да оправям разрошените ти коси!
— Спомням си времето, когато двете с теб приличахме на Фиона — каза Бранди. — Обичахме да плуваме, да събираме водорасли и да строим пясъчни замъци. Често си пеехме и старинни песнички.