— Можеш ли да си представиш, жилетката му е на жълти райета и с огромни сребърни копчета! Върху нея носи жабешко зелено палто.
Когато го видя така нагизден, Ян го нарече паун. Джил просто го потупа по рамото и го увери, че с облеклото си той пък изглежда прекалено сериозен и скучен.
Колко би се изненадал херцогът, ако узнаеше, че лейди Фелисити предпочита повече одеждите на Джил пред неговите. Едва ли би повярвал, че тя харесва по-дребното тяло на Джил. Той не подозираше, че в този момент сърцето на Фелисити се свива от ужас, защото си беше припомнила думите на брат си. Когато баща й му съобщи за годежа й, той огледа крехката й фигура и се пошегува:
— Горкото ми котенце, та херцогът е мъж-планина! Онзи ден го гледах как се боксира. Тялото му е само мускули. Няма и грам тлъстина. Предполагам, че такива са и мъжките му пропорции, ако се сещаш за какво намеквам? Сигурно не подозираш каква първа брачна нощ те очаква, защото си още девствена и невинна. Обзалагам се, че след това няма да можеш да ходиш.
Фелисити бързо отмести поглед, осъзнала, че гледа годеника си ужасена. Отново си припомни, че той все пак е херцог. Хората не се ужасяват от херцозите, а им се възхищават. Когато стане херцогиня, ще бъде възнаградена за онова, което щеше да е длъжна да изтърпи в спалнята. Щеше да му роди наследник. Знаеше, че всички ще очакват това от нея, дори и скъпата й майчица. Тя трудно приемаше мисълта, че малкото й съкровище ще трябва да търпи жестокостите на някакъв съпруг. След това Ян щеше да се задоволява със своите любовници и мъките й щяха да приключат.
Лейди Фелисити успя да се усмихне. Реши да не му противоречи повече. Знаеше каква е реакцията му, когато беше дръзвала да има различно от неговото мнение. Младата жена решително се изправи. Когато стане херцогиня, нещата щяха да се променят.
— Знаеш, че ще ми липсваш ужасно, Ян!
Той също стана от канапето, тапицирано със светлосин брокат.
— Ти също ще ми липсваш, скъпа. Радвам се, че ме разбираш. Обещавам ти, че няма да отсъствам дълго.
Лейди Фелисити изобщо не го разбираше, но предпочете да замълчи. Позволи му да я целуне. Устните му бяха топли. Тя нямаше нищо против целувките, ако с тях се изчерпваха съпружеските задължения. Майка й обаче й беше намекнала, че ще трябва да търпи много повече. Всички жени бяха подложени на такива мъчения. Скъпото й момиченце също трябваше да се мъчи.
Докато икономът държеше палтото на херцога, Фелисити каза:
— Струва ми се, че има цяла вечност до август, Ян! Остават още шест месеца до сватбата, но ще бъде най-голямата през тази година. Ще я направим в „Сейнт Джордж“ и ще поканим всички, които ни уважават.
Думите й му напомниха за Мариан. С нея също се бяха оженили в „Сейнт Джордж“. Това беше най-щастливият ден в живота му. Мариан, неговата красива Мариан!
Ян погледна Фелисити. В нейната компания беше открил забравени досега радости. Тя поразително приличаше на Мариан. Колкото повече я опознаваше, откриваше същата нежност и срамежливост, същата мекота и миловидност.
Знаеше, че му е време да се ожени отново. Вече беше на двадесет и осем. Животът криеше изненади, а всеки очакваше от него наследник. Отново си припомни какъв щастливец е да има Мариан, а сега и Фелисити до себе си.
Младият мъж хвърли последен поглед към годеницата си и си тръгна.
По-късно същия ден господин Джил Бредстън се беше настанил в гостната на градската къща Портмейн. Той въртеше чашата с коняка във фините си пръсти и разговаряше със своя братовчед, херцога на Портмейн.
— Фелисити ми каза, че заминаваш за Шотландия. Доста рисковано начинание, но ти харесва, нали? Мразя тези пътувания, които сякаш нямат край. На всичкото отгоре си принуден да спиш в кревати, които гъмжат от бълхи. Имам чувството, че кучето на стопанина е по-чисто от тях. Разбираш, че Фелисити е доста разтревожена от твоето решение. По-скоро беше ядосана. Тя доста старомодно вирна носле, устните й се присвиват, а очите й блестят. Да, умее да скрива своя гняв. Възхищавам се на майка й. Възпитала я е много добре.
Ян се беше привел над огромно дъбово бюро и внимателно разглеждаше картата на Шотландия.
— По дяволите, Джил, та на мен ще ми трябват поне пет дни да стигна до замъка Пендърлей. Пътищата сигурно са разкаляни и са по-подходящи за овце, отколкото за коли. Близо е до Беруик, на източното крайбрежие. Извинявай, приятелю, не чух какво каза?
— Говорех за гнева на годеницата ти, Ян.
— Ако Фелисити те е изпратила, за да промениш намерението ми, само си губиш времето. Трябва да замина. Това е мое задължение. Ти, разбира се, ще се грижиш за нея?
— Не се съмнявай в това. За мен ще бъде удоволствие и дори ще се забавлявам. Благодаря ти, братовчеде, че ми позволяваш да заема твоето място. Та нали съм твой формален наследник?