Херцогът се умълча. Бъртранд седеше неподвижен. Наблюдаваше новия граф Пендърлей и се чудеше дали не го взима за някой обикновен слуга.
Ян остави чашата си и стана. Започна да крачи из стаята. После отново седна и погледна събеседника си.
— Мисля, че двамата с теб трябва да посетим някои от манифактурите в Стърлингшир. Овце или зърно. Трябва да решим кое ще бъде по-изгодно за Пендърлей.
Бъртранд примигна.
— Чувал си за Стърлингшир?
— Да, също и за Клакманъншир — добави с усмивка херцогът. — Не съм дошъл тук съвсем неграмотен относно индустрията на Шотландия. Разбира се, това, което знам, не може да се нанесе на върха на малкия ти пръст. Трябва да ме научиш на основните неща, Бъртранд! Никога не съм се грижил добре за именията си в Англия. Сигурно и тук ще се проваля. Виждам, че се чудиш как може един английски херцог да е загрижен за благополучието на шотландския си имот?
— Има нещо такова.
— Вече имах възможността да ти кажа, че нямам намерение да наблюдавам проблемите ви отстрани. С малко капитал и с твоите умения Пендърлей ще добие свой облик и самостоятелност. Мисля днес следобед да посетя наемателите, за да се запозная с нуждите им. Необходимо е също да се заема и с ремонтите в замъка.
Бъртранд просто не можеше да повярва на ушите си. Дори в най-смелите си мечти не беше допускал, че херцогът ще прояви интерес към Пендърлей и ще вложи пари тук. Толкова беше смаян, че не можеше да говори.
— Чувствам се като глупак — успя най-сетне да изрече. — Искам само да знаеш, Ян, че няма да те подведа! Някога Пендърлей беше великолепно имение. Но, разбира се, времето, политиката, алчността и глупаците го разориха. Чичо ми Енгъс също допринесе много за това.
— Миналото си е минало, Бъртранд. Нищо не можем да направим, за да го променим. Бъдещето е в наши ръце. Бранди ми каза какъв добър управител си. Не искам да се страхуваш за себе си. Винаги можеш да разчиташ на мен.
Всъщност в момента би се оставил херцогът да го поведе дори и към пъкъла.
— Не те обвинявам, че мълчиш. Ще мине време и ще се увериш, че може да ми вярваш.
— Мислех, че времето е най-големият ми враг — задъха се Бъртранд. — Времето и бъдещето! Ще бъда тук и ще върша това, което е необходимо.
Мислите на Ян се насочиха към Бранди и сестрите й. Тяхното бъдеще не беше по-розово от това на братовчед им.
— Разговарях с Бранди тази сутрин за много неща. Тя вече е на възраст, когато трябва да се омъжи. Констанс също не е далеч от това време. Пендърлей е доста изолиран и им липсват контакти. Като техен настойник ще им осигуря зестра. Надявам се това да помогне.
— Това е много благородно от твоя страна, Ян. Особено по отношение на Бранди. Направи за нея всичко, което можеш. За Констанс е още рано. Тя няма нужда нито от зестра, нито от общество.
Ян си представи детето-жена с прелъстителните бадемови очи. Сестрата, която искаше да бъде по-голяма. Явно Бъртранд беше влюбен. Интересно! Едва се сдържа да не се засмее.
— Съгласен съм с теб. Нека да оставим Констанс. Ще се погрижим за Бранди. — „Въпреки смешния й гняв“, продължи мислено херцогът.
— Фрейзър е отличен готвач — каза Бъртранд, като стана. — Ако искаш, можем да обядваме заедно и да продължим разговора си?
— Това е чудесна идея. А ти ще вечеряш с нас в замъка, нали?
— За мен ще бъде удоволствие.
Късно този следобед херцогът се връщаше в замъка. Посещението на наемателите беше отложено. Ян много бързо беше открил, че роднините му имат доста познания относно отглеждането на овце и зърно. Ентусиазмът на Бъртранд беше трогателен. Херцогът беше доволен, че двамата стигнаха доста далеч. Бранди беше права. Бъртранд беше добър човек, загрижен преди всичко за бъдещето на Пендърлей. Освен това имаше и нещо много по-важно: той беше умен и дисциплиниран
Херцогът влезе в големия хол. На следобедното слънце той беше доста сумрачен. Реши, че един голям полилей много добре ще върви на средновековните гоблени и ризниците. Наоколо не се виждаше никой. Когато наближи стаята си, реши, че има нужда от топла баня. Вече мислеше, че е сам в замъка. Щом влезе в спалнята си, видя една възрастна жена да подрежда дрехите му. Сивата й коса беше прибрана под боне. Надиплената й вълнена рокля издаваше доста мършава фигура.
Като чу стъпките му, тя се сепна и се изправи.
— Ваша светлост — промълви и направи поклон.
— Да. А вие коя сте?
— Марта, ваша светлост. Аз съм камериерка на господарката. Тя каза, че не може да ви оставим в ръцете на онази чешеща се повлекана, Мораг. Имате ли нужда от нещо, ваша светлост?