Выбрать главу

— Разбирам. Е, аз нямам костюми, които чакат твоята оценка. По тази причина ще трябва да ме изслушаш.

Бредстън размаха монокъла си. После се настани удобно на канапето със страдалческо изражение.

— Сърцето ми бие в очакване, а душата ми копнее да чуе поемата ти.

Едва споменал името Робъртсън, Ян беше прекъснат от иконома. Отворил двойната врата на библиотеката, той обяви:

— Извинете, Ваша светлост. Доктор Едуард Мюлхауз е дошъл да ви види.

— Едуард! Господи, не сме се виждали с месеци. Покани го да влезе, Джеймс. Спомняш си Едуард Мюлхауз, нали, Джил? Запознах те с него при последното ти посещение в Кармайкъл Хол. Това е човекът, с когото най-много се забавлявам.

Докторът влезе в красивата библиотека на херцога с грейнало лице. Той беше едър мъж. С огромните си ръце и ходила много напомняше на мечка. Въпреки това беше прилично облечен. Джил веднага отбеляза, че не е така елегантен като него самия.

Мюлхауз и херцогът бяха приятели още от деца. Двамата мъже си стиснаха ръце. Ян потупа госта си по рамото.

— Нима пациентите ти позволиха да напуснеш Съфолк?

— Когато тръгнах, имаше само един куц кон. Не можех да открия човек дори с навехнат глезен. Не ми оставаше нищо друго, освен да дойда в Лондон и да посетя баща си. Помислих си, че ще бъде добре да те видя. И ето ме тук.

— Това е чудесно, Едуард! Предполагам, че помниш моя братовчед Джил Бредстън?

— Разбира се. Удоволствие е за мен да ви видя отново.

Джил с нежелание подаде ръката си на човек с конструкцията на вековен дъб, който явно лесно би могъл да намести навехнат крак. Бредстън въздъхна и каза:

— Сядайте, Едуард. Сега вече сме двама, с които да скучае Ян.

— За твое сведение, Едуард, наскоро наследих графство в Шотландия. Тъкмо разказвам на Джил как се случи това. — Той подаде чаша шери на приятеля си. — Но първо искам да ми разкажеш за Кармайкъл Хол. Денвърс още ли е скован от артрита?

Докторът започна да описва Съфолк, Кармайкъл Хол и многобройните им жители.

— Денвърс не се е променил. Твоят иконом се държи така, сякаш той е господарят. Изобщо не търпи възражения.

— Ян го използва, за да крепи авторитета му.

— Не е вярно, Джил! Ти си този, който обича да се перчи.

— Ти също, Ян. Само че така си свикнал с почитанията, които ти се поднасят, че не ги забелязваш.

Дали наистина беше така, зачуди се херцогът. Разговорът продължи още минута в същия дух. После Едуард тръсна глава и каза:

— Достатъчно за Кармайкъл Хол, Лондон и краля. Разкажи за новото си графство, Ян.

— Жалко — изпъшка Джил, — мислех, че сме го разсеяли.

— Нямаш късмет, Джил. Съжалявам даже, че няма много за разказване.

Братовчедът отегчено вдигна поглед към тавана. Ян не му обърна внимание. Замисли се, подпрял с ръка главата си.

— Любопитно е наистина — каза накрая. — Титлата и имението идват от моята пралеля, единствената сестра на баба ми. Доколкото разбрах, тя се е омъжила за Енгъс Робъртсън скоро след като принц Чарли се е качил на трона. Има някакви неразбории, но дворът е решил, че аз ще бъда единственият наследник. Явно няма други мъже, родени от този брак. — Херцогът намигна на братовчед си и продължи: — Но низините в имението не могат да се сбъркат с върховете на Робъртсън

— Съгласен съм — каза Джил и кимна. Осанката му приличаше на тази на епископа на Йорк. — Не бих ги сбъркал никога.

— Единственото, което знам от своя адвокат, е, че в Шотландия няма друг мъж, който да бъде обявен за наследник. Графът е имал син, умрял през хиляда седемстотин деветдесет и пета година. Оставил е три дъщери.

Бредстън прикри прозявката си зад ослепително бялата си ръка.

— Древната история е толкова отегчителна, нали, Едуард? — После се усмихна и продължи: — Благодаря ти, Ян, че много бързо ни пренесе в наши дни. Предполагам не си известил Фелисити, че има много братовчедки? Това би набръчкало красивото й челце, майка й също няма да бъде доволна.

— Колкото до това, Джил, става въпрос за три момичета. Това разбрах от писмото на пралеля си.

Едуард Мюлхауз зяпна.

— Значи старицата е още жива? Господи, тя трябва да е толкова възрастна, че е видяла потопа, описан в Библията?

— Може да е на седемдесет, осемдесет или сто години. Това няма значение. Жива и здрава е.

Бредстън стана.

— Горкият Ян! Налага се да се грижиш за някаква дърта вещица и за три невръстни дечица. Е, трябва да тръгвам, приятелю. Оставям Едуард, за да оплачеш съдбата си пред него.