Иво Станков
Хероинова одисея
Звукът напомняше стон; древен, нечуван или нечут до днес вик на някой, който бе открил покоя на смъртта преди хиляда години, потънал в блажено забвение в своя сив и скучен Рай и когото се опитваха да върнат от света на сенките, за да го обрекат на страдание отново и отново…
… и отново…
Кхан се зачуди колко ли е дълбока тази дупка. Викаха й Дженъз Тор — Ямата на сътворението на древния език на… на бащите на прадедите им, както се изразяваше брат му. Хората от местата отвъд голямото езеро Раматата идваха отвреме-навреме, за да се потопят в дълбините на пещерата… и да не се завърнат повече от земните недра, въпреки всичките магии от желязо, които носеха…
Кхан мечтаеше, щом стане достатъчно голям и му поникне брада, да избяга отвъд езерото — в света на фантазиите; свят, точно толкова недостъпен за него, колкото и ямата… до днес.
Държеше оръжието леко насочено надолу, но пръстите го сърбяха да стреля по нещо… или по някого. Когато сутринта каза на майка си, че ще ходи на лов, имаше точно това предвид! Смяташе да не се връща без улов — човек… или животно… или… А хапчето, откраднато от най-високото шкафче в банята, донесено най-вероятно от Земите отвъд Езерото, имащо мистично бял цвят и, както по късно установи — отвратителен вкус, само засилваше решеността му. Когато го погълна му се пригади. Беше още на входа на дупката и му се прииска да се върне, да повърне в треволяка, да отиде при Лера, да я отведе в Златните полета и да прави любов с нея докато един от двамата припадне от изтощение и удоволствие… Никога не й бе казвал, че я обича или колко много му липсва, когато не са заедно и че нощем не може да заспи, измъчван от мисълта, че тя може да сънува нещо друго, освен него… Просто не можеше да го каже, макар това често да бе на езика му. Не виждаше смисъл да го казва — та това се подразбираше. Може би някой ден щеше да й го каже…
Но хапчето бавно обхвана разсъдъка му, замъгли гласът на сърцето му, упои здравия му разум и, като с гигантски рог, усили възприятията му. Сега Кхан чуваше ясно ударите на сърцето си, скърцането на праха и малките камъчета под краката си, капещата някъде далеч напред (или назад) вода, зовът на Ктулу…
Ктулу, богът на смелостта, бе покровител на селото. Изобразяваха го като исполин с глава на корка — животното, което брани дома и децата си с цената на живота си от далеч превъзхождащи го врагове, въпреки малките си размери…
Младежът бе вървял повече от три часа сред еднообразието на скалистия тунел, чиято простота бе нарушавана само тук-там от сталактити или земните им братя, растящи едни към други с неистовото желание, присъщо на всичко в природата — да става все по-сложно и по-сложно… и по-сложно … когато изведнъж стигна до разклона.
Тунелът се разделяше на две или три части. Беше прекалено тъмно, за да може Кхан да види навътре в ръкавите. Реши точно тук да устрои първия си лагер. Остави фенера на земята, опъна квадратната постелка, която носеше, и седна. Започна да яде и свръхчувствителните му сетива регистрираха огромната влажност във въздуха. Наблизо имаше извор, река или езеро. Може би се сливаха с Раматата някъде отвън… Но нямаше прилепи, мъх, гъби и други присъщи за влажните пещери същества…, а влагата е рай за спорите… Нещо не е наред, помисли си той…
В този миг чу звука. Беше наблизо. Кхан скочи, хвана арбалета и фенера и опря гръб в стената… Преглътна сухо храната… фенерът постепенно угасна, сякаш батериите губеха своята мощност. От левия ръкав на разклонението се появи светещо същество и момчето веднага позна Лера… Той отвори уста и понечи да каже нещо, но искрящото тяло се приближи към него и тя закри устата му с ръка. Кхан усети разнеслият се аромат, аромат на цветя и…, и нещо древно колкото света, нещо отпреди Слизането,… нещо… диво… Виждаше я само защото тялото й просветваше в сребристо зелен блясък и осветяваше нежно непрогледния мрак… Тя впи устни в неговите, макар че той имаше усещането, че може свободно да прекара ръка през нея. Устните й бяха нежни и влажни, … някак свободни, необвързани с ограничеността на материалното… Тя подви колене и той се подчини… Умът му не можеше да възприеме това, а може би под въздействието на хапчето просто не желаеше… Кожата й бе мека; целуна мекото на ухото й, погали го с език, знаеше, че тя обича това и момичето се усмихна беззвучно тя отново го дръпна и той се озова легнал върху нея… Всичко бе толкова реално: тя разкопча ризата му и започна да гали гърдите и корема му. Претърколиха се — сега тя беше върху него, но Кхан не усещаше никаква тежест. Ръката му започна да придърпва дрехата й нагоре и да гали нежното й бедро; кожата й бе толкова гладка, че той се зачуди дали не сънува… Езикът й си играеше със зърната на гърдите му… Тя се наведе и се претърколиха отново… и отново… и отново… Тялото й бе толкова топло, че той се притисна в нея, опитвайки се да избяга от хапливия хлад на пещерата… Тя отново бе върху него… разкопчаваше копчетата на врата си… претърколиха се пак… и пак… Той започна да гали кожата на гърба й,… на дупето й… гърдите й го викаха със зова на далечните земи отвъд езерото Раматата… Тя се премести нагоре по тялото му… седна на гърдите му… и той… той пи от нея…