Пещерата си беше цяла — всичко си беше на мястото. Нямаше дупки от експлозии, овъглена плът или изкривено желязо. Всичко това бе само измислица… Дали полудяваше? Дали не се беше побъркал от постоянния мрак и тягостната атмосфера…
Забеляза блещукане далеч пред себе си. Беше го усетил още в мрака. Имаше избор — да продължи или да се върне. Беше си съставил система по разклоните и щеше да намери обратния път лесно. Но не бе дошъл до тук, за да се връща. И без това за него животът без доказателство къде е бил и какво е преживял, бе равносилен на смърт. Отправи се натам с гордо вдигната глава и с фенера като единствено оръжие — арбалетът не се виждаше никъде…
Когато приближи видя, че светлината идва от стената, където като че свършваше тунела. Светещата стена се простираше наляво и надясно поне по десет метра, а тавана не се виждаше. Остави фенера на скалата и се приближи. Не бе направил и две крачки, когато отнякъде изскочи светкавица и порази фенера му. Светлинката угасна, а Кхан отстъпи крачка назад. Все още виждаше стената. Обхващаше го някаква странна еуфория и лесно преживя загубата на фенера. Отново пристъпи и светкавицата отново просветна. Този път почти разтопи парчето безполезно желязо, в което се беше превърнал скъпоценният прожектор… Момчето вече не се интересуваше какво става зад него. Докосна стената и ръката му леко премина през нея. Когато я отдръпна, и тя блещукаше. Но блещукането не остана само по ръката му — през цялото му тяло премина тръпка на облекчение, като че всичките му проблеми бяха решени. Нямаше време за размисъл. Той пристъпи…
…усети как се разпъва, като че беше на много места едновременно,…
…после
отново беше той. Краката му се огънаха, но успя да се задържи прав. Отново бе в безкрайно помещение, но това бе ярко осветено и не беше празно. Нямаше стени, или поне той не можеше да ги види. Краката му сами го понесоха нанякъде. От всички страни беше заобиколен от невероятно високи рафтове, които вероятно бяха организирани по някакъв непонятен нему начин. Искаше да извика „Ееееей“ или да се радва, че все пак е някъде — но от друга страна изобщо нямаше представа къде е и, като се има предвид, че никой не се беше върнал, едва ли имаше защо да е щастлив, че е дошъл тук… Но ако искаше да обвинява някого, че е стигнал дотук, то това бе самият той. А и с обвинения нищо нямаше да постигне — единственият изход бе да разбере къде е и да намери обратния път…
Тогава се сети нещо и погледна назад. Зад гърба му се простираха същите безкрайни коридори между рафтовете, които бяха пред него. Погледна нагоре и не видя тавана. „Само Лантор знае къде съм…“, помисли си Кхан.
— Насам, насам! — чу глас. Идваше отблизо, но вероятно това бе само измамна игра на звука — до където стигаше погледа му нямаше жива душа.
Най-неочаквано пред него изникна малко бюро с изящна инкрустация и тъмна политура. Това явно бе единственото място, където нямаше дълги редици от рафтове и бюрото създаваше усещане за уют и спокойствие. Момчето се зачуди как не е видяло този импровизиран кабинет отдалече, но после осъзна, че вероятно доскоро той не е бил там, … а дали и сега стоеше пред него, или беше зрителна измама (но колко реална!) както всичко досега.
Понечи да каже нещо, но думите му бяха безсилни. Когато иззад едно от разклоненията се появи дребен мъж на средна възраст, го обзе чувство на безпокойство, на възбуда, като че имаше енергия, която да разходва години напред… Нещо затрептя в гърдите му, сякаш му предстоеше да чуе история за духове („…ама съвсем истинска!“ ).
— Седни, … сядай — каза мъжа, но Кхан не можеше да направи нищо. Нещо във вида на този човек, в държанието му, в гласа му, го бе парализирало тотално.
— Е, щом желаеш — стой! — събеседникът му се отпусна тежко в огромното ниско кресло зад бюрото — Много работа днес… — после отново вдигна глава към него — Ама ти какво, да не си ням! То какво ли не ми се е случвало! — момчето подгъна колене и седна на един стол, който доскоро като че не беше там, или поне то не го бе забелязало. Но на фона на всичко необикновено, което му се бе случило днес, този мъж бе най-нормалната гледка. Поне говореше с гласа си…