…усети как се разпъва, като че беше на много места едновременно,…
и падна
сред зелената трева на Златните полета. Към него идваше Лера:
— Искаш да се скриеш, а? — момчето повдигна глава:
— Ами, зная, че от тебе бягане няма! — тя скочи върху му и го целуна.
— Къде се губиш от сутринта, вече час те търся!
— Колко е часа, колко време съм бил вътре? — момичето го погледна странно:
— Вътре? Къде си бил?
— В Ямата! Бях там доста време…
— Едва ли си бил повече от половин час, защото те видях… — Кхан не я чуваше вече, съзнанието му асимилираше случката и търсеше обяснение. След като дълго не го откри, той просто се отпусна в ръцете на момичето и я целуна.
— Знаеш ли какво разбрах? — попита я след малко и без да дочака отговор продължи — Ти си смисълът на живота ми тук и сега! — тя се отдръпна и го погледна:
— Да не си болен?
— Болен съм… — той отпусна глава на тревата и разтърка лицето си с пръсти. После я сграбчи в прегръдката си — …от любов по теб!…
— Ти си се побъркал! — момичето не знаеше дали да се радва на думите, толкова несвойствени за Кхан, когото познаваше. Но колебанието й трая кратко. Целуна страстно устните му и погали гърдите му. „Някой неща се променят“, помислиха и двамата, макар по различна причина.
27.12.99