— Ето ни у дома — каза весело Рейдлър.
— Да ти се не види и дупката! — изсъска Макгайър и се сви на пода, притискат от пристъп на кашлица.
— Ще гледаме да те настаним удобно, братле — каза меко скотовъдецът. — Стаите ни не са нещо особено, но навън е екстра, а за тебе това е най-важното. Ето, това ти е стаята. Каквото ти потрябва, казвай.
Той въведе Макгайър в източната стая. Подът беше незастлан, но добре измит. Прохладен ветрец полюляваше белите перденца на прозорците. В средата на стаята имаше плетен люлеещ се стол, два обикновени дървени стола и дълга маса, отрупана с вестници, лули, тютюн, шпори и патрони. В очите на цялата околност стаята за гости в ранчо Солито беше достойна за принц. Макгайър я огледа скептично. После извади последните си пет цента и ги подхвърли към тавана.
— Да не мислиш, че те лъжа за парите? Добре, можеш да ме обискираш, ако искаш. Това е последният остатък от съкровището ми. Кой ще плаща?
Ясните сини очи на Рейдлър гледаха изпод посивелите вежди право в черните зрънца на госта. След малко той каза простичко, без сръдня:
— Ще ти бъда много благодарен, момко, ако не споменаваш повече за пари. Каза го вече веднъж и това е предостатъчно. Аз не искам от гостите си да ми плащат, а и те обикновено не предлагат такова нещо. Вечерята ще бъде готова след половин час. Вода има в тази кана тук, а в онази, калената, дето виси на чардака, има по-студена — за пиене.
— А звънецът къде е? — попита Макгайър и се огледа наоколо.
— За какво ти е звънец?
— Да звъня, когато ми дотрябва нещо. Аз не мога… Виж какво — избухна неочаквано той, обзет от безсилна злоба, — карах ли те да ме мъкнеш тук? Не! Опитах ли се да те изръся? Не! Разказах ли ти някаква сълзлива история, за да предизвикам съжаление? Не! Ти сам се лепна за мен. И ме довлече тук, дето на петдесет мили околовръст няма ни камериерка, ни коктейл. Аз съм болен. Едва се държа на крака. Но не ми трябва твоето ранчо! — И Макгайър се тръшна на кревата и се разхлипа, разтреперан цял.
Рейдлър отиде до вратата и повика някого. В стаята дотича около двайсетгодишно мексиканче, стройно, със сравнително светла коса. Рейдлър му заговори на испански.
— Иларио, идва ми на ум, че ти обещах наесен да те направя vaquero на пасбището Сан Карлос.
— Si, senor, такова беше доброто ви желание.
— Слушай, този senorito е мой приятел. Той е много болен. Ще бдиш непрекъснато над него и ще изпълняваш всичките му желания. Бъди търпелив и внимателен. А когато оздравее или… да, когато оздравее, ще те направя не vaquero, a mayordomo1 на ранчо Пиедрас. Esta bueno?2
— Si, si, mil gracias, senor.3 — В знак на благодарност Иларио понечи да коленичи, но Рейдлър го ритна шеговито и избоботи:
— Хайде, хайде, без оперетни номера.
След десет минути Иларио остави Макгайър в стаята и се яви при Рейдлър.
— Малкият senor ви предава своите уважения — каза той (Рейдлър приписа този увод на учтивостта на Иларио) — и моли за малко лед, един горещ душ, един джинфис, препечен хляб, бръснар, цигари, един „Ню Йорк хералд“, иска да се затворят всички прозорци и да изпрати една телеграма.
Рейдлър извади от аптечното шкафче бутилка уиски.
— Ето, занеси му това — каза той.
Така в ранчо Солито бе въведен терористичен режим. Първите няколко седмици Макгайър вдигаше шум около себе си, хвалеше се и се перчеше пред каубоите, които идваха от най-отдалечените пасбища, за да видят тази нова стока на Рейдлър. За тях Макгайър беше съвсем ново явление. Той ги посвещаваше в тънкостите на боксьорското изкуство, показваше им различните трикове на нападението и отбраната, разкриваше пред непокварените им души всички черни страни в живота на професионалния спортист. Говорът му, пълен с жаргонни изрази, непрекъснато ги забавляваше и смайваше. Жестовете му, необичайните му пози, неприкритият цинизъм на езика му и принципите му ги караха да немеят. За тях той беше някакво същество от друг свят.
Колкото и да е чудно, новият свят, в който самият той бе попаднал, сякаш не съществуваше за него. Той беше завършен егоист, израсъл сред стените на големия град. Струваше му се, че е захвърлен в някакво празно пространство, в което няма нищо друго освен няколко души, готови да слушат неговите далечни спомени. Той оставаше сляп за безбрежните простори на залятата от слънце прерия и за величавия покой на звездните нощи. Дори най-красивите багри на Аврора не можеха да го откъснат от червените страници на спортното списание. Лесна печалба — това беше девизът в неговия живот, а пивницата на Тридесет и седма — висшата му цел.