В края на втория месец от пристигането му той започна да се оплаква, че се чувствувал по-зле. И оттук нататък той стана бич, чума, кошмар за ранчото. Затваряше се в стаята си като някое злобно старче или капризна жена и хленчеше, оплакваше се, проклинаше, обвиняваше. И непрекъснато навиваше едно: че са го хвърлили против волята му в този пъкъл, в който той загивал от липса на грижи и удобства. Но въпреки жалбите, че от ден на ден здравето му се влошавало, околните не забелязваха някаква външна промяна в него. В очите му — като стафидки — все тъй блестеше дяволски огън; гласът му звучеше все тъй рязко; изостреното му лице, с кожа, опъната като тъпан, нямаше къде повече да отслабва. Червенината, която избиваше надвечер по изпъкналите му скули, подсказваше, че термометърът би могъл да зарегистрира някакви болезнени симптоми, а след едно преслушване — да се установи, че Макгайър диша само с единия дроб, но външният му вид си оставаше все същият.
Въпреки че Макгайър бе направил черен живота на Иларио, той неотстъпно бдеше над него — очевидно обещаното надзирателско място беше много съблазнителна примамка. По нареждане на болния всички прозорци се държаха затворени, а пердетата — спуснати, тъй че в стаята не проникваше чист въздух — този извор на живот. Стаята винаги бе задимена от лют цигарен дим. Който речеше да влезе вътре, трябваше да сели, да се задавя от пушек и да слуша как този бяс се скъсва да хвали своята скандална кариера.
Но най-странното от всичко бяха отношенията между Макгайър и неговия благодетел. Болният се държеше с Рейдлър така, както се държи своенравно, разглезено дете с прекалено търпеливия си баща. Щом Рейдлър напуснеше къщата, Макгайър изпадаше в мрачно настроение и само седеше навъсен, без да обели дума. Но пристъпеше ли Рейдлър прага, гостът се нахвърляше върху него с най-остри и язвителни упреци. Отношението на Рейдлър към неговия храненик беше не по-малко необяснимо. Скотовъдецът очевидно приемаше невъздържаните обвинения, отправяни му от Макгайър, и наистина се чувствуваше тиранин и жесток подтисник. Поел върху себе си цялата отговорност за здравословното състояние на своя гост, той изслушваше кротко и смирено и дори с угризения на съвестта всички негови тиради.
Един ден Рейдлър му каза:
— Гледай да гълташ повече въздух, братле. Ако искаш, вземай кабриолета и се разхождай всеки ден с него. Или постой седмица-две на някое от пасбищата. Ще ти осигуря всички удобства. На чист въздух и по-близо до земята — само това ще те оправи. Имах един познат във Филаделфия, беше по-болен от тебе, да вземе да се загуби в Гваделупа и две седмици спал на едно овче пасбище, ей тъй, на гола земя. И се поправи човекът. По-близо до земята и въздуха, тука и въздухът е лекарство. Ако речеш, можеш и да пояздиш. Имам едно кротко конче…
— Какво съм ти направил? — изкрещя Макгайър. — Номер ли ти свих някакъв? Или те накарах насила да ме довлечеш тук? Сега пък ме праща на пасбището. По-добре ми забий един нож, че да се отървеш от мен. Да съм пояздел! Аз краката не мога да си мръдна, камо ли да яздя. Ако едно петгодишно хлапе реши да ми удари два тупаника, не мога да се опазя. Ето докъде ме доведе твоето шибано ранчо! Няма какво да ядеш, няма какво да видиш, няма с кого да си поговориш освен една тумба тулупи, които, не правят разлика между боксов чувал и салата от омари.
— Скучничко е при нас, не ще и дума — заоправдава се смутено Рейдлър. — За имане, имаме всичко, но е просто. Обаче ако ти се прииска нещо, ще пратя момчетата в града, те ще ти донесат.
Чад Мърчисън, каубой от пасбището Съркл Бар, пръв подхвърли, че болестта на Макгайър е измишльотина. Чад беше изминал с коня си тридесет и четири мили, за да донесе на болния кошница грозде. След като постоя малко в задимената стая, той излезе и без заобикалки каза подозренията си на Рейдлър.
— Ръката му е като желязо — обясни Чад. — Когато ми показваше — как го рече? — къс прав в слънчевото сътресение, стори ми се, че ме ритна мустанг. Мами те, Кърт, най-нахално те мами. Колкото съм болен аз, толкова е и той. Не ми е работа да ти го казвам, но тая гадинка те използва и гледа да си поживее на аванта.
С чистосърдечната си душа скотовъдецът не можа да приеме това обвинение и когато след няколко дни подложи болния на преглед, той направи това не защото хранеше съмнения, че симулира.
Един ден по пладне в ранчото пристигнаха двама души, слязоха от кабриолета, вързаха конете и останаха на обед; такъв е обичаят в този край — всеки се чувствува поканен навсякъде. Единият от тях се оказа прочут доктор от Сан Антонио, от чиито скъпо струващи грижи се нуждаеше някакъв богат скотовъдец, ударен от заблуден куршум. Сега докторът пътуваше за гарата, откъдето щеше да вземе влака за града. След обеда Рейдлър го дръпна настрана, пъхна в ръката му двадесетдоларова банкнота и каза: