Рейдлър се върна чак след два месеца. Ранчото беше опустяло и той намери само Иларио, който по време на неговото отсъствие се грижеше за къщата. Момчето започна да му разказва как е вървяла работата, докато го е нямало. Още не били свършили с белязането на говедата. Случили се много бури, добитъкът се пръснал и затова белязането вървяло бавно. Преместили стана в долината на Гваделупа, на двадесет мили от ранчото.
— Между другото — сети се изведнъж Рейдлър, — как е оня приятел, когото изпратих с момчетата — Макгайър? Още ли работи?
— Не знам — каза Иларио. — Каубоите рядко идват в ранчото. Имат много работа около младите телета. Нищо не са ми казвали за него. Но аз мисля, че отдавна е умрял.
— Как умрял! — възкликна Рейдлър. — Какви ги говориш?
— Той беше много болен, тоя Макгайър — сви рамене Иларио. — Когато замина преди два месеца, аз си знаех, че няма да оживее.
— Глупости! — каза Рейдлър. — Значи, и тебе е успял да измами. Докторът го прегледа и каза, че е здрав като мескитов чеп.
— Така ли ви каза? — ухили се Иларио. — Та той дори не е видял очите му.
— Говори като хората! — ядоса се Рейдлър. — Какви ги дрънкаш?
— Макгайър пиеше вода на чардака, когато докторът влезе в стаята — продължи спокойно момчето. — Докторът ме хвана и взе да ме чука с пръсти. — Иларио посочи гърдите си. — Не разбрах защо. После извади някаква стъклена клечка и я бутна в устата ми. После взе да си слага ухото тука, тука и слушаше нещо, ама знам ли какво? После взе да ми опипва ръката ей тука. Че ме накара и да броя тихо — двайсет, трийсет, четирсет. Кой го знае защо правеше тия смешни работи! — завърши Иларио и разпери в недоумение ръце.
— Какви коне има тук? — попита кратко Рейдлър.
— Пайсано пасе зад малкия обор, сеньор.
— Оседлай го незабавно.
Само след няколко минути скотовъдецът се метна на седлото и изчезна. Пайсано, който ненапразно носеше името на тази нищо и никаква, но бързонога птица, препускаше с всички сили и гълташе като макарони лентата на пътя. След два часа и четвърт Рейдлър зърна от едно възвишение стана, разположен край почти пресъхналата Гваделупа. Със свито от страх сърце, да не чуе най-лошото, той се приближи до стана, скочи от коня и хвърли юздата. Той имаше такава душа, че в този миг беше готов да се признае виновен за смъртта на Макгайър.
В стана нямаше жива душа освен готвача, който разпределяше по чиниите големи парчета телешко и нареждаше на масата тенекиените канчета за кафето. Рейдлър не се реши да зададе направо въпроса, който го измъчваше.
— Всичко ли е наред в стана, Пийт? — попита неуверено той.
— Горе-долу — отвърна сдържано Пийт. — Два пъти оставахме без провизии. Веднъж налетя ураган и после трябваше да обикаляме гъсталаците на четирийсет мили околовръст, докато съберем добитъка. Трябва ми нов кафеник. Тази година комарите са ад.
— А момчетата как са… здрави ли са?
Пийт не беше от разговорливите. Освен това да се пита как са със здравето каубоите, беше не само излишно, но и докарваше малко на лигавене. Този въпрос звучеше необичайно в устата на стопанина.
— Тези, които останаха, не чакат да ги каня два пъти за ядене — отговори най-после той.
— Тези, които останаха? — повтори Рейдлър с пресипнал глас. Той неволно затърси с поглед гроба на Макгайър. Пред очите му вече се мяркаше бял надгробен камък като онзи, който бе видял неотдавна на гробищата в родния си град. Но почти в същия миг той се опомни и разбра, че това е глупаво.
— Ами да — каза Пийт, — тези, които останаха. В един каубойски стан винаги стават промени — особено за два месеца. Някои напуснаха.
Рейдлър се посъвзе.
— А този момък, когото пратих тук… Макгайър. Той не е ли…
— Ще ви го кажа в очите — прекъсна го Пийт и се изправи с двата царевичника в ръце. — Как не ви беше срам да изпратите тоя болен нещастник в каубойски стан? Тоя ваш доктор, дето не е могъл да разбере, че момчето е с един крак в гроба, трябва с кремък да го дерат. Ама и момчето си го бива! Чакайте да ви кажа какво стана. Още първата вечер нашите решиха да го посветят в каубойски сан. Рос Харгис го цапардоса веднъж с кожените гащи и какво, мислите, направи този нещастник? Скочи, дяволът му с дявол, и като подхвана Рос! Изду го. Съсипа го. Страшен тупаник му удари. Рос едва можа да се изправи, сви се в едно ъгълче и вече не мръдна. А тоя Макгайър отиде настрани, заби глава в тревата и взе да храчи кръв. На това докторите му викат кръвоизлив. Лежа така точно осемнайсет часа и не даваше да го бутнат. После Рос Харгис — той много обича тия, дето могат да му надвият — пое работата и прокле всички доктори от Гренландия до Китайландия. Той и Джонсън Зеленгоро пренесоха Макгайър в една от палатките и се занадпреварваха да го тъпчат със сурово месо и да го поят с уиски.