Момичето ахна.
— Не съм аз! Наистина не съм. Ами че аз бях в болницата през целия ден. Не бих могла да…
— Недей сега да дразниш Силия, Найджъл — каза мисис Хабърд.
Патриша Лейн гневно заяви:
— Не разбирам защо трябва да подозираме Найджъл. Само защото са взели неговото мастило…
Валъри измърка:
— Точно така, скъпа, защитавай малкото си.
— Това е толкова нечестно.
— Но аз наистина нямам нищо общо с това — протестираше сериозно Силия.
— Никой не смята, че имаш нещо общо, дете — каза нетърпеливо Валъри. — И все пак — очите й срещнаха тези на мисис Хабърд и те си размениха един бърз поглед — всичко това излиза извън границите на шегата. Трябва да направим нещо.
— И ще го направим — мрачно каза мисис Хабърд.
Глава четвърта
— Заповядайте, мосю Поаро.
Мис Лемън постави пред Поаро малък пакет, обвит в кафява хартия. Той махна хартията и огледа с преценяващ поглед една изящно изработена сребърна вечерна обувка.
— Беше на Бейкър Стрийт, точно както казахте.
— Това ни спестява доста проблеми — рече Поаро. — Освен това потвърждава предположенията ми.
— Напълно — съгласи се мис Лемън, която по природа не проявяваше никакво любопитство.
Но все пак подвластна на силата на семейната привързаност, тя каза:
— Бих искала да ви съобщя, ако не ви притеснявам, мосю Поаро, че получих писмо от сестра си. Там има някакво ново развитие.
— Ще позволите ли да го прочета?
Тя му го подаде и, след като прочете писмото, той нареди на мис Лемън да се свърже със сестра си по телефона. Скоро мис Лемън даде знак, че връзката е установена. Поаро взе слушалката.
— Мисис Хабърд?
— Да, да, мосю Поаро. Много мило от ваша страна, че ми се обаждате толкова бързо. Бях наистина много…
Поаро я прекъсна.
— Откъде говорите?
— Ами от Хикъри Роуд 26, разбира се. Но да, разбирам какво имате предвид. Намирам се в собствената си стая.
— Има ли дериват?
— Това е дериватът. Главният телефон е долу, в антрето.
— Има ли в къщата някой, който би могъл да ни подслушва?
— Всички студенти са навън по това време на деня. Готвачката е на пазар. Съпругът й Джеронимо почти не разбира английски. Има и една чистачка, но тя е глуха и със сигурност не би си направила труда да ни подслушва.
— Много добре, значи мога да говоря свободно. Случвало ли се е да провеждате лекции или филмови прожекции вечерно време? Въобще организирате ли някакви развлечения?
— Понякога провеждаме лекции. Неотдавна тук бе мис Балтраут, изследователката, с цветните си диапозитиви. Разказите й за пътешествията в Далечния Изток бяха интересни за всички, макар че, според мен, голяма част от студентите ги нямаше тогава.
— Аха, значи за довечера сте уговорили мосю Еркюл Поаро, работодателя на сестра ви, да дойде и да изнесе беседа пред студентите върху най-интересните случаи в своята практика.
— Това, разбира се, би било прекрасно, но мислите ли, че…
— Не става дума за мислене. Сигурен съм.
Същата вечер студентите, които влизаха във всекидневната, можеха да прочетат следната обява, окачена върху таблото на вратата:
Известният частен детектив мосю Еркюл Поаро любезно прие поканата да изнесе тази вечер беседа върху теорията и практиката на успешното разкриване на престъпленията, като ще разкаже някои от най-известните си криминални случаи.
Завръщащите се студенти коментираха оживено:
— Какъв е този частен детектив?
— За пръв път чувам за него.
— О, аз съм чувала. Бяха осъдили някого на смърт за убийство на чистачка, а този детектив го измъкна в последния момент, като намери истинския убиец.
— Хич не ми вдъхва доверие.
— Може пък да се окаже забавно.
— На Колин ще му хареса. Луд е на тема криминална психология.
— Е, не бих казал чак „луд“, но не отричам, че сигурно ще бъде интересно да поразпитам един човек, опознал престъпниците отблизо.
Вечерята бе от седем и половина и повечето студенти вече бяха насядали около масата, когато мисис Хабърд слезе от стаята си (където на високия гост бе предложена чаша шери), придружена от нисък, възрастен мъж с подозрително черна коса и чудовищни по размери мустаци, които той постоянно засукваше.