— Мосю Поаро, тук са някои от нашите студенти. Това е мосю Еркюл Поаро, който любезно се съгласи да говори пред нас след вечеря.
Размениха се поздравления и Поаро седна до мисис Хабърд, като се зае да опази мустаците си вън от чудесната зеленчукова супа, която ниският и деен прислужник италианец сервираше от огромен супник.
Следваше гореща порция спагети с кайма и тогава момичето, което седеше от дясната страна на Поаро, свенливо го попита:
— Наистина ли сестрата на мисис Хабърд работи при вас?
Поаро се обърна към нея.
— Но да, разбира се. Мис Лемън е моя секретарка от много години. Тя е най-полезната жена на света. Често ме хваща страх от нея.
— О, да, разбирам. Питах се…
— Какво се питахте, мадмоазел?
Той се усмихна бащински и направи следното заключение наум: „Красива, притеснена, не много бърза в мисленето, уплашена…“
— Мога ли да науча името ви и какво изучавате? — каза той.
— Силия Остин. Не уча. Аптекарка съм в болницата „Света Катерина“.
— О, но това е интересна работа.
— Е, не знам, може и да е. — Гласът й прозвуча доста неуверено.
— А останалите? Дали не бихте могли да ми разкажете по нещичко и за тях? Разбрах, че това е общежитие за чуждестранни студенти, но тези тук приличат повече на англичани.
— Някои от чужденците излязоха. Мистър Чандра Лал и мистър Гопал Рам са индийци, мис Рейнеер е холандка, а мистър Ахмед Али е от Египет и е толкова ужасно политичен!
— А тези, които са тук? Разкажете ми за тях.
— Ами от дясно на мисис Хабърд е седнал Найджъл Чапмън. Той следва средновековна история и италиански в Лондонския университет. До него, с очилата, е Патриша Лейн. Тя следва археология. Едрото, червенокосо момиче е Лен Бейтсън, медичка, а тъмнокосото момиче е Валъри Хобхауз, тя работи в моден салон. До нея е Колин Макнаб — кара следдипломен курс по психиатрия.
Докато описваше Колин, гласът й леко се промени. Поаро я погледна внимателно и видя, че по лицето й пропълзя червенина. „Значи тя е влюбена и трудно може да прикрие този факт“ — каза си той. После забеляза, че младият Макнаб сякаш въобще не поглеждаше към нея през масата, прекалено обсебен от разговора с усмихнатото червенокосо момиче до себе си.
— Това е Сали Финч, тя е американка. Фулбрайтова стипендиантка. После е Женевиев Марико — следва английски, както и Рене Але, който седи до нея. Нисичкото русо момиче е Джийн Томлинсън — също е в „Света Катерина“, физиотерапевт. Чернокожият младеж се казва Акибомбо — той е от Западна Африка и е страшно симпатичен. След това е Елизабет Джонстън от Ямайка. Тя следва право. До нас от дясната страна са седнали двама турски студенти, които пристигнаха преди около седмица. Не знаят нито дума английски.
— Благодаря ви. А добре ли се разбирате помежду си? Или може би имате някои спорове?
Лековатият тон смекчи сериозността на думите му. Силия отвърна:
— О, всички ние сме наистина твърде заети, за да се караме. Макар че…
— Макар че какво, мис Остин?
— Ами Найджъл, до мисис Хабърд, той обича да дразни хората, да ги ядосва. И Лен Бейтсън се ядосва. Понякога подивява от ярост, но иначе е много мил.
— А Колин Макнаб? Той също ли се дразни?
— О, не. Колин само повдига вежди и изглежда развеселен.
— Разбирам. А младите дами? Имате ли спорове помежду си?
— О, не, всички се разбираме прекрасно. Само Женевиев понякога се разстройва. Имам чувството, че всички французи са склонни да се превземат. О, исках да кажа… извинете.
— Аз съм белгиец — каза тържествено Поаро и побърза да продължи, преди Силия да се е окопитила: — Какво имахте предвид, когато казахте преди малко, че сте се чудели за нещо? За какво се чудехте, мис Остин?
Тя си пое дъх на пресекулки.
— Ами, нищо. Нищо съществено. Просто напоследък се случиха едни глупави шегички и помислих, че мисис Хабърд… Доста глупаво от моя страна наистина. Нямах нищо предвид.
Поаро не настоя. Обърна се към мисис Хабърд и скоро бе въвлечен в тристранен разговор с нея и Найджъл Чапмън, който излагаше предизвикателното твърдение, че престъплението е вид творчески акт, а истинските неудачници на обществото са полицаите, захванали се с тази професия, за да удовлетворят своя прикрит садизъм. Поаро се развесели от откритието, че угрижената млада дама с очила, която седи до него, отчаяно се опитва да обяснява всичките му забележки. Найджъл сякаш изобщо не я забелязваше. Мисис Хабърд, изглежда, се забавляваше.