— Нищо подобно. Просто посочвам, че ако полицията бе дошла тук, това не би било прецедент. Дори ще се осмеля да кажа, че това е неизбежно при толкова много студенти, събрани на едно място. Но работата е там, че никой не е „викал полиция“. Един частен детектив с голяма репутация бе мой гост снощи за вечеря. Той изнесе много интересна беседа по криминология пред студентите.
— А защо е било необходимо да се говори за криминология пред нашите студенти? Те и без това вече знаят твърде много. Достатъчно, за да крадат, рушат и саботират, както си искат! И нищо не е направено по този въпрос, нищичко!
— Направих нещо по този въпрос.
— Да, разказали сте на този ваш приятел всичко за нашите домашни проблеми, като по този начин грубо злоупотребихте с моето доверие.
— Съвсем не! Аз нося отговорност за управлението на този дом и със задоволство мога да ви съобщя, че нещата вече са изяснени. Една от студентките си призна, че е виновна за повечето от инцидентите.
— Малка лисичка — произнесе мисис Николетис. — Изхвърлете я на улицата.
— Тя е готова да напусне по собствено желание, освен това напълно възстанови щетите, които е причинила.
— И за вас това е достатъчно, така ли? А доброто име на моя чудесен Студентски дом вече е опетнено. Никой повече няма да стъпи тук! — Мисис Николетис се строполи на канапето и избухна в плач. — Никой не го е грижа за моите чувства — хълцаше тя. — Всички се отнасят отвратително с мен, аз съм изоставена, изтикана встрани! Кой ще го е грижа, ако утре умра?
Мъдро избягвайки отговора на този въпрос, мисис Хабърд излезе от стаята.
— Нека Всевишният ми дари малко търпение — каза си тя и слезе в кухнята да разпита Мария. Мария бе мрачна и необщителна. Макар и неизречена, думата „полиция“ витаеше във въздуха.
— Аз бъда обвинена, аз и Джеронимо. Аз и клети Джеронимо. Каква справедливост може очаква в чужда страна? Не, не мога готвя ризото. Както вие иска — пращат лош ориз. Вместо това направя спагети.
— Спагети ядохме снощи.
— Няма значение. В моя страна ядем спагети всеки ден, всеки Божи ден. Човек може яде това винаги.
— Да, но сега сте в Англия.
— Много добре, тогава сготвя задушено. Английско задушено. Няма да харесате, но сготвя… сурово, сурово, лук свари в много вода, а да не пържи в олио. И сурово месо по кокали.
Мария говореше толкова застрашително, че мисис Хабърд почти възприе думите й като описание на някакво убийство.
— О, готви, каквото искаш — гневно каза тя и напусна кухнята.
В шест часа вечерта мисис Хабърд отново се бе превърнала в познатата делова жена. Бе оставила бележки по стаите на всички студенти, като ги молеше да я посетят преди вечеря; когато призованите се явяваха, тя обясняваше, че Силия я е помолила да уреди нещата. Всички се отнесоха с голямо разбиране, помисли си тя. Дори Женевиев, размекната от щедрата оценка на нейната пудриера, бодро заяви, че всичко ще бъде наред и добави в конструктивен дух:
— Известно е, че има такива нервни кризи. Тази Силия е богата и няма нужда да краде. Просто нещо бушува в главата й. Мосю Макнаб има право.
Лен Бейтсън дръпна настрана мисис Хабърд, когато тя слезе за вечеря.
— Ще изчакам Силия отвън, в салона — каза той — и ще я доведа вътре. Така тя ще види, че всичко е наред.
— Благодаря ти, Лен.
— Няма защо, мамче.
Скоро след това, докато разнасяха супата, откъм хола прогърмя гласът на Лен:
— Хайде, Силия, идвай, всички приятели са тук!
— Извърши доброто си дело за деня! — отбеляза язвително над чинията си Найджъл, но сетне сдържа езика си и махна с ръка на Силия, която влизаше, прегърната през раменете от огромната ръка на Лен.
Изведнъж всички започнаха жизнерадостен разговор, като от време на време се допитваха до Силия за това-онова. Съвсем естествено обаче тази проява на добра воля скоро замря и се възцари колебливо мълчание. Точно тогава мистър Акибомбо се обърна с грейнало лице към Силия и каза, навеждайки се през масата:
— Сега мене обяснили добре онова аз не разбрал. Ти много умна в крадене на неща. Дълго време никой не знае. Много умна.
В този момент Сали Финч възкликна:
— Ще ме умориш, Акибомбо! — и се задави толкова жестоко, че се наложи да излезе чак в салона. Всички избухнаха в съвсем непринуден смях.
Колин Макнаб пристигна късно. Държеше се на разстояние и бе по-необщителен от всякога. Към края на вечерята, преди останалите да са привършили, той притеснено измънка: