— Годеж ли?
— Si, si. С мистър Колин… вие знае — такъв голям, мрачен, винаги пуши лула.
— Знам го.
Джеронимо отвори вратата на всекидневната и въведе Поаро с два пъти по-конспиративен жест.
— Вие стои тук, да? Веднага, щом полиция тръгне, аз казва на синьора вие тук.
Поаро се съгласи и Джеронимо се оттегли. Останал сам, Поаро, който не страдаше от излишна деликатност, извърши мигновен оглед, доколкото бе възможно, на всички вещи в стаята, като отдели специално внимание на студентските принадлежности. Резултатът обаче не бе особено насърчителен — студентите държаха повечето от вещите и личните си книжа в стаите си.
Горе инспектор Шарп, с мек и извинителен глас, задаваше въпроси на седналата срещу него мисис Хабърд.
Той бе едър и благ на вид човек, с привидно кротко поведение.
— Знам, че е мъчително и тежко за вас — успокоително рече той. — Но, както вече ви каза доктор Коулс, налага се разследване, защото, така да се каже, ние трябва да си изясним картинката. Та значи казвате, че това момиче напоследък е било разстроено и нещастно?
— Да.
— Любовна история ли?
— Не съвсем… — поколеба се мисис Хабърд.
— Вижте, по-добре е да ми кажете — убедително рече инспектор Шарп. — Както споменах, трябва да си изясним картинката. Имало е някаква причина или тя си е мислела, че има някаква причина, за да отнеме собствения си живот. Да не е била бременна?
— Не, изобщо не става дума за подобно нещо. Поколебах се, инспектор Шарп, просто защото това момиче направи някои глупости и се надявах, че няма да е необходимо да ги оповестявам нашироко.
Инспектор Шарп се покашля.
— Ние работим доста дискретно, а и коронерът е човек с богат опит. Но ние трябва да знаем всичко.
— Разбира се, глупаво беше от моя страна. Истината е, че от известно време насам, три месеца или малко повече, започнаха да изчезват някои неща… някои дреболии, имам предвид, нищо по-съществено.
— Искате да кажете дрънкулки, бижута, найлонови чорапи и прочее ли? И пари?
— Не, пари, доколкото знам, не са изчезвали.
— Разбирам. И това момиче е било виновно?
— Да.
— Хванахте ли я?
— Не съвсем. Миналата вечер дойде един… един мой приятел, казва се мосю Еркюл Поаро, може би това име ви е познато.
Инспектор Шарп вдигна поглед от бележника си с широко отворени очи. Името явно му беше познато.
— Мосю Еркюл Поаро? — произнесе той. — Наистина ли? Но това е много интересно.
— Той ни изнесе кратка беседа след вечеря, където бе засегнат и въпросът за тези кражби. Пред всички той ме посъветва да отида в полицията.
— Нима?
— После Силия се качи в моята стая и си призна. Тя бе много разстроена.
— Задавахте ли й някакви неудобни въпроси?
— Не, тя искаше да покрие загубите и всички бяха много мили с нея.
— Тя имаше ли проблеми с парите?
— Не, получаваше добри пари от работата си като аптекар в болницата „Света Катерина“ и допускам, че е имала и някакви спестени пари. Във всеки случай бе доста по-добре с парите от повечето студенти.
— Значи не е имала нужда да краде? — попита инспекторът, докато записваше нещо.
— Предполагам, че е клептомания.
— Това е широко разпространеното наименование. Става въпрос за човек, който няма нужда да краде, но въпреки това го прави.
— Може би сте малко несправедлив към нея. Виждате ли, в цялата работа бе замесен един младеж.
— И той я е порицал?
— О, не, тъкмо обратното. Той пламенно я защити и в интерес на истината, снощи след вечеря те двамата обявиха годежа си.
Веждите на инспектор Шарп се повдигнаха изненадано.
— А след това тя си ляга и взима морфин, така ли? Това не е ли малко изненадващо?
— Да, просто не мога да го проумея.
Лицето на мисис Хабърд се сви от притеснение и болка.
— Е, сега вече фактите са напълно ясни — Шарп кимна към откъснатото листче хартия, което лежеше на масата между тях.
Скъпа мисис Хабърд (гласеше то), наистина съжалявам и това е най-доброто, което мога да направя.
— Не е подписано, но сте сигурна, че това е нейният почерк?
— Да — произнесе малко неуверено мисис Хабърд и се намръщи. Защо ли толкова й се струваше, че нещо в цялата работа не е съвсем наред.