Выбрать главу

— Годеж ли?

— Si, si. С мистър Колин… вие знае — такъв голям, мрачен, винаги пуши лула.

— Знам го.

Джеронимо отвори вратата на всекидневната и въведе Поаро с два пъти по-конспиративен жест.

— Вие стои тук, да? Веднага, щом полиция тръгне, аз казва на синьора вие тук.

Поаро се съгласи и Джеронимо се оттегли. Останал сам, Поаро, който не страдаше от излишна деликатност, извърши мигновен оглед, доколкото бе възможно, на всички вещи в стаята, като отдели специално внимание на студентските принадлежности. Резултатът обаче не бе особено насърчителен — студентите държаха повечето от вещите и личните си книжа в стаите си.

Горе инспектор Шарп, с мек и извинителен глас, задаваше въпроси на седналата срещу него мисис Хабърд.

Той бе едър и благ на вид човек, с привидно кротко поведение.

— Знам, че е мъчително и тежко за вас — успокоително рече той. — Но, както вече ви каза доктор Коулс, налага се разследване, защото, така да се каже, ние трябва да си изясним картинката. Та значи казвате, че това момиче напоследък е било разстроено и нещастно?

— Да.

— Любовна история ли?

— Не съвсем… — поколеба се мисис Хабърд.

— Вижте, по-добре е да ми кажете — убедително рече инспектор Шарп. — Както споменах, трябва да си изясним картинката. Имало е някаква причина или тя си е мислела, че има някаква причина, за да отнеме собствения си живот. Да не е била бременна?

— Не, изобщо не става дума за подобно нещо. Поколебах се, инспектор Шарп, просто защото това момиче направи някои глупости и се надявах, че няма да е необходимо да ги оповестявам нашироко.

Инспектор Шарп се покашля.

— Ние работим доста дискретно, а и коронерът е човек с богат опит. Но ние трябва да знаем всичко.

— Разбира се, глупаво беше от моя страна. Истината е, че от известно време насам, три месеца или малко повече, започнаха да изчезват някои неща… някои дреболии, имам предвид, нищо по-съществено.

— Искате да кажете дрънкулки, бижута, найлонови чорапи и прочее ли? И пари?

— Не, пари, доколкото знам, не са изчезвали.

— Разбирам. И това момиче е било виновно?

— Да.

— Хванахте ли я?

— Не съвсем. Миналата вечер дойде един… един мой приятел, казва се мосю Еркюл Поаро, може би това име ви е познато.

Инспектор Шарп вдигна поглед от бележника си с широко отворени очи. Името явно му беше познато.

— Мосю Еркюл Поаро? — произнесе той. — Наистина ли? Но това е много интересно.

— Той ни изнесе кратка беседа след вечеря, където бе засегнат и въпросът за тези кражби. Пред всички той ме посъветва да отида в полицията.

— Нима?

— После Силия се качи в моята стая и си призна. Тя бе много разстроена.

— Задавахте ли й някакви неудобни въпроси?

— Не, тя искаше да покрие загубите и всички бяха много мили с нея.

— Тя имаше ли проблеми с парите?

— Не, получаваше добри пари от работата си като аптекар в болницата „Света Катерина“ и допускам, че е имала и някакви спестени пари. Във всеки случай бе доста по-добре с парите от повечето студенти.

— Значи не е имала нужда да краде? — попита инспекторът, докато записваше нещо.

— Предполагам, че е клептомания.

— Това е широко разпространеното наименование. Става въпрос за човек, който няма нужда да краде, но въпреки това го прави.

— Може би сте малко несправедлив към нея. Виждате ли, в цялата работа бе замесен един младеж.

— И той я е порицал?

— О, не, тъкмо обратното. Той пламенно я защити и в интерес на истината, снощи след вечеря те двамата обявиха годежа си.

Веждите на инспектор Шарп се повдигнаха изненадано.

— А след това тя си ляга и взима морфин, така ли? Това не е ли малко изненадващо?

— Да, просто не мога да го проумея.

Лицето на мисис Хабърд се сви от притеснение и болка.

— Е, сега вече фактите са напълно ясни — Шарп кимна към откъснатото листче хартия, което лежеше на масата между тях.

Скъпа мисис Хабърд (гласеше то), наистина съжалявам и това е най-доброто, което мога да направя.

— Не е подписано, но сте сигурна, че това е нейният почерк?

— Да — произнесе малко неуверено мисис Хабърд и се намръщи. Защо ли толкова й се струваше, че нещо в цялата работа не е съвсем наред.