— Има само един отчетлив отпечатък, който определено е неин — каза инспекторът. — Морфинът е бил в шишенце с етикет на болницата „Света Катерина“, където ми казахте, че е работела. Сигурно е имала достъп до шкафа с отровите и го е взела оттам. Може да се предположи, че го е донесла вчера следобед, подготвяйки самоубийството си.
— Просто не мога да повярвам. Някак си не ми изглежда възможно. Та тя бе толкова щастлива снощи.
— Значи можем да допуснем, че промяната е настъпила, след като е отишла да си легне. Може би в миналото й има нещо, което вие не знаете? Може би се е страхувала, че то ще излезе наяве? Смятате, че е била силно влюбена в този младеж… как се казва той, между другото?
— Колин Макнаб, кара следдипломен курс в „Света Катерина“.
— Доктор, значи? И то от „Света Катерина“?
— Силия бе много влюбена в него, според мен. Повече, отколкото той в нея. Той е доста егоцентричен младеж.
— Тогава може би обяснението е в това, че тя не се е чувствала достойна за него или не му е казала всичко, което е трябвало да му каже. Била е доста млада, нали?
— На двадесет и три.
— На тази възраст хората са идеалисти и приемат навътре любовните си истории. Боя са, че това ще да е. Тъжна работа!
Той се изправи.
— Страхувам се, че фактите ще трябва да бъдат огласени, но ще направим всичко възможно да посмекчим нещата. Благодаря ви, мисис Хабърд, това е всичко, което ми е необходимо засега. Майка й е починала преди две години и единствената й роднина е тази възрастна леля в Йоркшир, за която споменахте — ние ще се свържем с нея.
Той взе откъснатото листче с неясното послание на Силия.
— Има нещо гнило в това — заяви внезапно мисис Хабърд.
— Гнило ли? В какъв смисъл?
— Не зная, но ми се иска да го разбера. О, Боже.
— Напълно ли сте сигурна, че това е нейният почерк?
— Да, да, не е това — мисис Хабърд притисна длани към очите си. — Тази сутрин се чувствам толкова отвратително глупава — допълни с извинителен тон тя.
— Всичко това е много мъчително за вас, зная — каза той съчувствено. — Мисля, че засега няма да се налага да ви безпокоим повече, мисис Хабърд.
Инспектор Шарп отвори вратата и се сблъска с Джеронимо, който се бе прилепил от другата й страна.
— Здравейте — рече любезно инспектор Шарп. — Подслушваме зад вратата, а?
— О, не — отвърна Джеронимо с оттенък на наранено честолюбие. — Аз никога не слуша, никога, никога! Аз просто носи съобщение.
— Разбирам. Какво съобщение?
Джеронимо каза обидено:
— Такова, че джентълмен долу иска види синьора Хабърд.
— Добре, иди да й го кажеш, приятелю.
Той подмина Джеронимо и продължи по коридора, след което, взимайки пример от италианеца, внезапно се обърна и безшумно се прокрадна назад — защо да не разбере дали джуджето със спаруженото лице не го е излъгало?
Пристигна навреме, за да чуе Джеронимо да казва:
— Онзи джентълмен, с мустаци, който бил онзи ден тук за вечеря, той долу и чака види вас.
— Какво, какво? — мисис Хабърд изглеждаше разсеяна. — О, благодаря, Джеронимо, ще сляза след минута-две.
— Джентълмен с мустаци, а? — помисли си Шарп и се усмихна. — Обзалагам се, че зная кой е той.
Той се спусна по стълбите и влезе във всекидневната.
— Здравейте, мосю Поаро — каза той. — Отдавна не сме се виждали.
Поаро бе коленичил край най-долната полица до камината, но се изправи без видимо притеснение.
— Охо! — възкликна той. — Ама разбира се — това е инспектор Шарп! Не работехте ли преди в друг участък?
— Прехвърлиха ме преди две години. Спомняте ли си онази история в Крейс Хил?
— А, да. Доста отдавна беше. Все така млад сте, инспекторе.
— Остаряваме, остаряваме.
— А аз съм вече старец, уви! — въздъхна Поаро.
— Но все така деен, а, мосю Поаро? Деен в определен смисъл, така да се каже.
— Какво имате предвид?
— Интересно ми е да разбера защо сте идвали тук онази вечер и сте изнесли лекции по криминология пред студентите?
Поаро се усмихна.
— Обяснението е много просто. Мисис Хабърд, управителката, е сестра на моята безценна секретарка, мис Лемън. И когато тя ме помоли…
— Когато тя ви помоли да хвърляте един поглед на нещата, които се случват тук, вие пристигнахте. Това е истината, нали?