— Много иска помогне… да… моля… — рече той. — Тя много добра с мен, тази мис Силия. Тя дава мене веднъж кутия Единбургски карамелови пръчици, много вкусно нещо, аз не опитвал преди. Много тъжно нея убили. Може нещо кръвна вражда? Или може баща и чичовци дошли нея убият, защото чули лъжи, че тя лоши неща прави?
Инспектор Шарп го увери, че тези варианти са твърде малко вероятни. Младежът тъжно поклати глава.
— Тогава не зная защо станало — каза той. — Аз не вижда защо някой тук иска стори нея лошо. Но вие дава мене неин косъм и парчета от нейни нокти — продължи той — и аз вижда дали може открие по стар метод. Не научен, не съвременен, но много използван в моя родина.
— Хм, благодаря ви, мистър Акибомбо, но не мисля, че ще бъде необходимо. Ние тук… ъъъ… не действаме по този начин.
— Да, сър, напълно разбира. Не съвременно. Не атомен век. У нас също нови полицаи не използват… само старци в пустиня. Аз сигурен всички нови методи по-хубав и с тях постига пълен успех — мистър Акибомбо се поклони учтиво и излезе.
— Искрено се надявам да постигнем някакъв успех, ако не за друго, поне за да защитим престижа си.
Следващата му среща бе с Найджъл Чапмън, който, изглежда, бе склонен да поеме разговора в своите ръце.
— Цялата работа е много странна, нали? — започна той. — Да знаете, усещах, че сте на грешна следа още когато твърдяхте, че е самоубийство. Много съм доволен, че всъщност всичко си дойде на мястото, защото тя е напълнила писалката си с моето зелено мастило. Единственото нещо, което убиецът вероятно не е успял да предвиди. Надявам се, че сте помислили внимателно върху мотива за това престъпление?
— Въпросите задавам аз, мистър Чапмън — каза остро инспектор Шарп.
— Но, разбира се, разбира се — рече Найджъл, като махна безгрижно с ръка. — Просто се опитвах да посъкратя нещата, това е. Изглежда обаче, че ще трябва да преминем през цялата бюрокрация, както обикновено. Име: Найджъл Чапмън. Възраст: двадесет и пет. Месторождение: доколко зная, Нагасаки — наистина звучи твърде необичайно. Не мога да си представя какво са правили майка ми и баща ми там тогава. Предполагам, че са били на околосветско пътешествие. Както и да е, разбрах, че това не ми дава автоматично право на японско гражданство. В момента се дипломирам в Лондонския университет със специалност средновековна история и история на бронзовата ера. Искате ли да знаете нещо друго?
— Какъв е постоянният ви адрес, мистър Чапмън?
— Нямам домашен адрес, уважаеми сър. Имам баща, но с него се скарахме и неговият адрес повече не е мой. Тъй че, както се казва на заминаващи и познати, които се надяваш да не видиш никога повече, винаги можете да ме намерите на Хикъри Роуд 26 и във филиала на Каутс Банк на Ледънхол Стрийт.
Инспектор Шарп не показа с нищо, че възнамерява да реагира по някакъв начин срещу безгрижното нахалство на Найджъл. По-предишните му срещи с него го караха да подозира, че чрез това свое нахалство Найджъл прикрива вродената си нервност и страха да бъде разпитван във връзка с убийство.
— Колко добре познавахте Силия Остин? — попита инспекторът.
— Този въпрос наистина е твърде труден. Познавах я много добре в смисъл че на практика се срещахме всеки ден и бяхме в отлични отношения, но всъщност аз въобще не я познавах. Разбира се, ни най-малко не се интересувах от нея, а тя, ако въобще е имала някакво мнение за мен, едва ли е било на одобрение.
— Поради някаква конкретна причина ли не ви е обичала?
— Не, тя не харесваше най-вече чувството ми за хумор. Освен това аз не съм от онези мрачни, груби младежи, какъвто е Колин Макнаб. Неговата грубост е всъщност чудесно средство за привличане на женското внимание.
— Кога за последен път видяхте Силия Остин?
— Снощи на вечеря. Обсипахме я с аплодисменти, защото Колин бе станал и, хъката-мъката, най-после срамежливо призна, че двамата са се сгодили. После малко се пошегувахме с него и това беше всичко.
— Това по време на вечерята ли се случи или във всекидневната?
— О, на вечерята. После, когато всички се преместихме в дневната, Колин излезе някъде.
— А всички останали пихте кафе в салона?
— Ако на това му казвате кафе — да — отвърна Найджъл.
— Силия Остин пи ли кафе?
— Предполагам, че да, тоест, не съм обърнал внимание дали тя пие, но би трябвало да е пила.
— Вие самият да сте й подали кафето, например?
— Какво ужасяващо подозрение съдържа този въпрос! Знаете ли, докато го произнасяхте и ме гледахте така изпитателно, за миг се почувствах напълно сигурен, че аз подадох на Силия чашката кафе, пълна със стрихнин или каквото трябва. Хипнотично внушение, предполагам. Но истината е, мистър Шарп, че дори не съм забелязал дали тя пие кафе и, независимо дали ми вярвате или не, мога да ви уверя, че никога не съм изпитвал каквито и да било чувства към Силия и новината за годежа й с Колин Макнаб не предизвика в душата ми никакво желание за смъртоносно отмъщение.