— Не е задължително — каза Шарп. Лен избухна:
— За какъв дявол, според вас, ми е притрябвало да тровя това дете? Та аз нямам нищо против нея.
— Не съм казвал такова нещо.
— Взела го е сама. Трябва да си го е взела сама. Няма друго обяснение.
— Бихме могли да приемем тази версия, ако не беше подправената предсмъртна бележка.
— Подправена — друг път! Тя си я е писала, нали?
— Написала я като част от писмо, рано сутринта.
— Ами… може да е откъснала парченце от писмото и да го е използвала за предсмъртна бележка.
— Вижте какво, мистър Бейтсън, ако човек иска да остави предсмъртно писмо, той го написва, а не откъсва внимателно подбрана фраза от писмо, което е написал преди това до някой друг.
— Аз бих го направил. Хората правят какви ли не странни работи.
— В такъв случай къде е останалата част от писмото?
— Откъде да зная? Това е ваша работа, не моя.
— Аз си гледам моята работа и бих ви посъветвал, мистър Бейтсън, да отговаряте на въпросите ми по-учтиво.
— Добре, какво ви интересува? Не съм я убивал и не съм имал мотив да го направя.
— Харесвахте ли я?
Лен отвърна нападателно:
— Харесвах я и то много. Беше симпатично дете. Малко тъпичко, но симпатично.
— Повярвахте ли й, когато призна, че е извършила кражбите, които тревожеха всички тук от известно време насам?
— Е, повярвах й, разбира се, след като самата тя го каза. Но ми се видя доста странно.
— Не сте допускали, че е способна на подобно нещо ли?
— Да, точно така.
Сега, когато не бе принуден да се защитава и умът му бе зает с въпрос, който очевидно бе доста интересен, агресивността на Ленърд постихна.
— Тя нямаше вид на клептоманка, ако добре ме разбирате — каза той, — нямаше вид дори и на крадла.
— А не ви ли идва наум някаква друга причина за това, което е направила?
— Друга причина ли? Че каква друга причина би могло да има?
— Може би е искала да пробуди интереса на мистър Колин Макнаб?
— Е, това не е ли малко пресилено?
— Но тя е пробудила неговия интерес!
— Да, разбира се, старият Колин е абсолютно побъркан по всякакви психически аномалии.
— Тогава, ако Силия Остин е знаела, че…
Лен поклати глава.
— Тук грешите. Тя не би могла да измисли такова нещо. Имам предвид да го планира. Тя нямаше необходимите познания за това.
— Но вие имате необходимите познания, нали?
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че, воден от чисто приятелска загриженост, вие може да сте й подхвърлили нещо подобно.
Лен се изсмя.
— Смятате, че бих направил такава идиотщина? Вие сте луд!
Инспекторът промени подхода.
— Мислите ли, че Силия Остин е разляла мастилото върху записките на Елизабет Джонстън, или предполагате, че го е направил някой друг?
— Някой друг го е направил. Силия каза, че не го е извършила и аз й вярвам. Тя никога не се е дразнила от Бес, за разлика от други хора.
— Кой се е дразнил от Бес? И защо?
— Разбирате ли, тя срязваше хората. — Лен се позамисли за секунда, после продължи: — Тези, които правят необмислени изявления. Ще погледне през масата и ще каже със своя отмерен глас: „Страхувам се, че това не е подкрепено от фактите. Статистиките недвусмислено потвърждават, че…“ Нещо такова. И това дразни, разбирате ли? Особено хора, които обичат да правят необмислени изявления, като например Найджъл Чапмън.
— О, да, Найджъл Чапмън.
— Освен това мастилото беше зелено.
— Значи смятате, че е бил Найджъл Чапмън?
— Във всеки случай не е изключено. Пада си злобничък. Освен това си мисля, че той може би е единственият сред нас, който може би има нещо срещу цветнокожите.
— Можете ли да се сетите за някой друг, който да се е дразнил от акуратността на мис Джонстън и навика й да поправя хората?
— Хм, Колин Макнаб недоволстваше от време на време, а и Джийн Томлинсън е попадала един-два пъти на мушката й, та…
Шарп му зададе още няколко въпроса, но Лен Бейтсън не можа да добави нищо съществено. Следващата среща на Шарп бе с Валъри Хобхауз.
Валъри бе хладна, елегантна и войнствена. Тя се владееше много по-добре от двамата мъже. Призна, че Силия й била симпатична, не била особено умна и твърде патетично била отдала сърцето си на Колин Макнаб.