— Вярвате ли, че е била клептоманка, мис Хобхауз?
— Хм, предполагам. Не разбирам много от тези работи.
— Не мислите ли, че някой може да я е подучил да направи всичко това?
Валъри сви рамене.
— За да привлече вниманието на онзи тежкар Колин ли?
— Доста бързо схващате, мис Хобхауз. Да, именно това имам предвид. Вие самата, надявам се, не сте я посъветвали да го стори? Валъри придоби развеселен вид.
— Не, особено като се има предвид, че един от любимите ми шалове бе направен на парцали. Не съм чак такъв алтруист, скъпи инспекторе.
— Смятате ли, че някой друг може да я е подтикнал към това?
— Едва ли. Според мен беше напълно естествено от нейна страна.
— Какво имате предвид под „естествено“?
— Ами аз си помислих, че може да е Силия още когато се вдигна шум около обувката на Сали. Силия ревнуваше от Сали. Имам предвид Сали Финч. Тя несъмнено е най-привлекателното момиче тук и Колин й обръщаше голямо внимание. А обувката изчезна преди едно парти и вечерта Сали трябваше да облече старата си черна рокля и черни обувки. Силия беше доволна като котка, която е изяла каймак. Но трябва да знаете, че никога не съм я подозирала за тези глупави кражби на гривни и пудриери.
— И кой, мислите, е виновен за тях?
— О, не зная, може би някоя от чистачките.
— А разкъсаната раница?
— И разкъсана раница ли имаше? Забравила съм. Това изглежда направо лудост.
— Вие живеете тук от доста дълго време, нали, мис Хобхауз?
— Ами да, дори бих казала, че съм най-старата обитателка. Тук съм вече почти две години и половина.
— Значи вие вероятно знаете повече от всеки друг за това общежитие?
— Струва ми се, че да.
— Имате ли някакво предположение за смъртта на Силия Остин? Някаква представа за мотивите, които са я причинили?
Валъри поклати глава. Лицето й бе станало сериозно.
— Не — каза тя, — това е нещо ужасно. Не познавам човек, който да желае смъртта на Силия. Тя беше добро, безобидно дете, току-що се беше сгодила, щеше да се жени и…
— И какво? — настоя инспекторът.
— Помислих си дали причината не е в това, в нейния годеж. В това, че беше прекалено щастлива. Което означава, че го е направил някой луд, нали?
Тя произнесе последните думи с лек трепет и инспектор Шарп я погледна замислено.
— Да — каза той, — не можем да изключим и лудостта като вариант. — После продължи: — Имате ли някаква хипотеза за унищожаването на записките и книжата на Елизабет Джонстън?
— Не, това също беше мръсен номер. Не съм вярвала и за миг, че Силия е способна на подобно нещо.
— Имате ли някаква представа за това кой може да го е извършил?
— Хм. Нищо сериозно.
— А нещо несериозно?
— Да не би да искате да чуете нещо ей така, инспекторе? Предположение, независимо, че може да е необосновано?
— Искам да чуя всички подозрения, като обещавам да ги приема като такива и те да си останат между нас.
— Добре тогава, възможно е и да греша, но имам известно съмнение, че това е дело на Патриша Лейн.
— Наистина ли? Това се казва изненада, мис Хобхауз. Не бях и помислял за Патриша Лейн. Тя изглежда много уравновесена и симпатична млада дама.
— Не мога да се закълна, че го е направила. Просто имам чувството, че може да е тя.
— Какво по-точно ви наведе на тази мисъл?
— Хм, Патриша не обича Черната Бес. Черната Бес винаги срязва любимия й Найджъл и го поставя на мястото му, когато направи някое от своите обичайни глупашки изказвания.
— Но не смятате ли, че е по-вероятно да го е направил самият Найджъл, а не Патриша Лейн?
— Определено не. Първо, не мисля, че Найджъл би се захванал с подобно нещо и второ — той със сигурност не би използвал любимото си мастило. Достатъчно умен е. Но Патриша спокойно би могла да извърши подобна глупост, без дори и да помисли, че подозрението ще падне върху нейния скъпоценен Найджъл.
— Може и да е някой, който има зъб на Найджъл и иска да го натопи.
— Да, това също е възможно.
— Кой мрази Найджъл Чапмън?
— Ами например Джийн Томлинсън; освен това двамата с Лен Бейтсън се карат твърде често.
— Имате ли някакви предположения за това как морфинът е бил даден на Силия, мис Хобхауз?