— Да.
— Е, хрумна ми, че един много прост начин е да отида в провинцията, да проследя някой участъков лекар при обиколката му и при удобен случай просто да отворя колата му, да бръкна в чантата и да си взема каквото ми е необходимо. Нали знаете — в селските райони лекарите невинаги взимат чантата си в дома на пациента — много зависи от това какъв е той.
— Е?
— Ами това е. Така да се каже, това беше моят първи метод. Трябваше да проследя трима лекари, преди да намеря някой достатъчно разсеян. След това всичко беше от просто по-просто. Колата беше оставена пред някаква фермерска къща и наоколо нямаше абсолютно никой. Отворих вратата, погледнах в чантата, взех една опаковка хиосциаминов хидробромид и с това всичко свърши.
— Аха. А метод номер две?
— Той всъщност се състоеше в лека обработка на милата Силия. Тя не подозираше абсолютно нищо. Казах ви вече, че тя беше глупаво момиче и въобще си нямаше представа какво правех. Просто й заговорих малко за неразбираемия лекарски почерк по рецептите и я накарах да ми напише една рецепта за тинктура от дигиталис с почерк като този на лекарите, и тя го направи, без да заподозре нищо. След това остана само да намеря в специализирания телефонен указател името на някакъв доктор от отдалечен район на Лондон и да допиша инициалите му и един нечетлив подпис. После отнесох рецептата в една аптека в оживената част на града, където аптекарят не би трябвало да познава подписа на този лекар и тя беше изпълнена без никакъв проблем. Дигиталин често се предписва на сърдечно болни, а аз бях написал рецептата върху хотелска хартия за писма.
— Много съобразително — сухо вметна инспектор Шарп.
— Аз в момента се инкриминирам! Усещам го по гласа ви!
— А третият метод?
Найджъл не отговори веднага. После каза:
— Вижте сега, в какво точно мога да бъда обвинен?
— Отнемането на лекарства от незаключена кола си е кражба, фалшифицирането на рецепта…
— Но това не е точно фалшификация, нали? Имам предвид, че не съм го направил за пари, а и не съм подправил истинския подпис на някой лекар. Това, че съм написал „Х. Р. Джеймс“ на някаква рецепта не означава, че съм подправил подписа на истинския доктор Джеймс, нали? — Той продължи с доста войнствена усмивка: — Разбирате ли какво имам предвид? Аз вече съм се разкрил. Ако ви хрумне да погледнете на това строго… хм… очевидно ще загазя. Но от друга страна…
— Слушам ви, мистър Чапмън. От друга страна какво?
— Ненавиждам убийството. То е зверско, отвратително нещо. Силия, това бедно малко дяволче, не заслужаваше да бъде убита. Искам да помогна. Но помагам ли? Не виждам никаква полза от това. Имам предвид да ви разказвам за моите прегрешения.
— Полицаите могат да бъдат доста толерантни, мистър Чапмън. От тях зависи дали ще погледнат на определено деяние като на лекомислена лудория. Приемам уверението ви, че желаете да помогнете в разкриването на убиеца на това момиче. А сега, ако обичате, продължете и ми разкажете за третия си метод.
— Е — рече Найджъл, — вече почти съм стигнал до същината на въпроса. Третият начин бе доста по-рискован от останалите, но пък беше много по-забавен. Вече бях ходил в аптеката при Силия веднъж-дваж и знаех каква е обстановката там.
— Значи успяхте да откраднете шишенцето от шкафа?
— Не беше толкова просто. А и това би противоречало на теорията ми. Защото ако бе станало истинско убийство, тоест, ако бях откраднал отровата, за да извърша истинско убийство, вероятно някой щеше да си спомни, че съм ходил там. А всъщност не бях ходил повече от шест месеца. Просто знаех, че към единадесет и четвърт Силия винаги влиза в задната стаичка за кратка почивка, за чашка кафе с бисквити. Момичетата работеха по две. С нея работеше само едно момиче, което бе постъпило наскоро и със сигурност не ме беше виждало никога. Тогава направих следното: влязох в аптеката с бяла престилка и стетоскоп. Вътре беше само новото момиче, заето на гишето за външни пациенти. Отправих се към шкафа с отровите, взех едно шише, после заобиколих рафта и попитах момичето „Какво е съдържанието на адреналин в това?“. Тя ми отговори нещо. След това я попитах дали няма да ми даде два аспирина, защото се чувствам ужасно зле. Погълнах ги, а после излязох. Тя и за миг не се усъмни, че не съм някакъв ординатор или студент по медицина. Беше като детска игра. Силия изобщо не разбра, че съм ходил там.
— Стетоскоп, значи? — любопитно попита инспектор Шарп. — Откъде намерихте стетоскоп? Найджъл внезапно се усмихна.