— Тази ужасна старица ли? Предполагам, че нямате предвид мисис Хабърд?
— Не. Не мама Хабърд. Тя е добра. Имам предвид старата Николетис! Тя е дърта вещица.
— Всичко това е много интересно, мис Финч. Можете ли да кажете нещо по-определено? За мисис Николетис, имам предвид.
— Не. Точно това не мога. Мога само да ви кажа, че ме побиват тръпки на ужас всеки път, когато минавам покрай нея. Нещо страшно става тук, инспекторе.
— Бих се радвал, ако бъдете малко по-ясна.
— Аз също. Ще си помислите, че съм фантазьорка. Е, може и да съм, но и другите усещат същото. Акибомбо го усеща. Той е изплашен. Сигурна съм, че и Черната Бес го усеща, но тя няма да каже. Мисля, инспекторе, че и Силия знаеше нещо.
— За какво е знаела нещо?
— Точно това е. За какво? Тя обаче каза някои неща. Каза ги в последния ден. За изясняването на всичко. Тя си призна за своето участие в това, което става, но имаше и други неща, за които намекваше и които също искаше да се изяснят. Мисля, че знаеше нещо, инспекторе, за някого. Струва ми се, че това е причината, поради която беше убита.
— Но ако е било нещо сериозно като…
Сали го прекъсна:
— Според мен тя нямаше представа колко е сериозно. Тя не беше особено умна. Беше доста тъпа. Тя знаеше нещо, но не си даваше сметка колко опасно е това, което знае. Както и да е, това е всичко, което успях да надуша.
— Разбирам. Благодаря ви. Последният път, когато видяхте Силия Остин, беше във всекидневната, снощи след вечеря, така ли?
— Точно така. Всъщност видях я и след това.
— Видели сте я след това ли? Къде? В стаята й ли?
— Не. Когато си лягах, тя излизаше през входната врата в момента, в който аз излизах от всекидневната.
— Излизала е през входната врата ли? Имате предвид — извън къщата?
— Да.
— Това е доста озадачаващо. Никой не го беше споменавал.
— Според мен другите не са знаели. Тя със сигурност беше пожелала лека нощ и каза, че отива да си ляга и ако не я бях видяла, щях да си мисля, че е отишла да си легне.
— А тя всъщност се е качила горе, облякла се е и е напуснала къщата, така ли?
Сали кимна.
— Мисля, че отиваше на среща с някого.
— Разбирам. Външен човек. А може би някой от студентите?
— Е, според мен може да е бил някой от студентите. Разбирате ли, ако е искала да говори с някого насаме, то в къщата няма много места, където да го стори. Този някой може да е предложил да излязат и да се видят някъде навън.
— Имате ли представа кога се е върнала?
— Не, никаква.
— Джеронимо, прислужникът, би ли могъл да знае?
— Той би могъл да знае, ако тя се е върнала след единадесет, защото той тогава заключва вратата и слага веригата. Преди това всеки може да влезе със собствения си ключ.
— Знаете ли колко беше часът, когато я видяхте да излиза от къщата?
— Някъде около десет. Може би малко след десет, но не много.
— Разбирам. Благодаря ви, мис Финч, за това, което ми разказахте.
Най-накрая инспекторът разговаря с Елизабет Джонстън. Той веднага бе поразен от скритите способности на момичето. Тя отговаряше на въпросите му интелигентно, след което го изчакваше да продължи.
— Силия Остин — рече той, — яростно протестираше срещу обвинението, че е унищожила записките ви, мис Джонстън. Вярвате ли й?
— Не мисля, че Силия го е направила, не.
— А не знаете ли кой го е направил?
— Очевидният отговор е: Найджъл Чапмън. Само че ми изглежда прекалено очевиден. Найджъл е умен. Той не би използвал собствено мастило.
— Ако не е Найджъл, тогава кой?
— Труден въпрос. Мисля, че Силия знаеше кой е или поне се досещаше.
— Тя ли ви го каза?
— Не бе особено многословна, но вечерта, когато умря, тя дойде в стаята ми, преди да слезе за вечеря. Дойде да ми каже, че макар и отговорна за кражбите, тя не е унищожила работата ми. Казах й, че й вярвам. Попитах я дали знае кой го е направил.
— И какво ви каза тя?
— Тя каза — Елизабет спря за момент, сякаш за да се увери в точността на това, което щеше да изрече, — тя каза: „Не мога да съм сигурна, защото наистина не виждам причина. Може да е било грешка или случайност. Уверена съм, че този, който го е направил, страда много и иска да си признае.“ И после още: „Не разбирам някои неща — като електрическите крушки в деня, когато дойде полицията.“