— А! Благодаря ви.
— Но ако мислите, че някой от тези случаи може да има връзка с…
Поаро го прекъсна:
— Не, нямат връзка. Интересувам се само по кое време на деня са правени.
— Какво кроите, Поаро?
— Дисекцирам раници, приятелю, много е интересно.
Той внимателно затвори телефона.
Извади от бележника си коригирания списък, който мисис Хабърд му връчи предния ден. Той гласеше:
• Раница (на Лен Бейтсън)
• Електрически крушки
• Гривна (на Женевиев)
• Диамантен пръстен (на Патриша)
• Пудриера (на Женевиев)
• Вечерна обувка (на Сали)
• Червило (на Елизабет Джонстън)
• Обици (на Валъри)
• Стетоскоп (на Лен Бейтсън)
• Ароматични соли за баня (?)
• Нарязан на парчета шал (на Валъри)
• Панталон (на Колин Макнаб)
• Готварска книга (?)
• Борова киселина (на Чандра Лал)
• Брошка (на Сали)
• Мастило, разляно върху записките на Елизабет
(Това е всичко, което можах да направя. Не е абсолютно точно. Л. Хабърд)
Поаро остана загледан в него дълго време.
Той въздъхна и промърмори на себе си: „Да… определено… трябва да елиминираме нещата, които нямат значение.“ Той се досещаше кой би могъл да му помогне за това. Беше неделя. Повечето от студентите сигурно щяха да си бъдат у дома.
Той набра номера на Хикъри Роуд 26 и поиска да говори с мис Валъри Хобхауз. Дебел, доста гърлен глас изрази съмнение дали тя вече е станала, но каза, че ще отиде да провери.
Скоро чу нисък, дрезгав глас:
— На телефона е Валъри Хобхауз.
— Еркюл Поаро се обажда. Помните ли ме?
— Разбира се, мосю Поаро. Какво мога да направя за вас?
— Бих искал, ако е възможно, да проведа кратък разговор с вас?
— Разбира се.
— В такъв случай мога ли да намина към Хикъри Роуд?
— Да, ще ви очаквам. Ще кажа на Джеронимо да ви доведе в моята стая. В неделя тук няма голяма възможност за уединение.
— Благодаря ви, мис Хобхауз. Много съм ви задължен.
Джеронимо му отвори вратата тържествено, след това, кланяйки се, заговори с обичайния си конспиративен тон.
— Аз води вас горе при мис Валъри много тихо. Тихо, шшт-шшт.
С пръст на устните, той поведе Поаро към една стая с прилични размери и с изглед към Хикъри Роуд. Беше мебелирана с вкус и разумен разкош като спалня всекидневна. Сгъваемият диван беше покрит с износен, но красив персийски килим, имаше и едно привлекателно орехово бюро от епохата на кралица Ан, което, Поаро прецени, надали беше от оригиналното обзавеждане на Хикъри Роуд 26.
Валъри Хобхауз стоеше, готова да го посрещне. Изглеждаше уморена, помисли си той, а под очите й имаше тъмни кръгове.
— Mais vous êtes très bien ici9 — добави Поаро, след като я поздрави. — Много е изискано. Има атмосфера.
Валъри се усмихна.
— От доста време съм тук — отвърна тя. — Две години и половина. Почти три. Повече или по-малко съм се окопала тук и имам някои мои вещи.
— Вие не сте студентка, нали, мадмоазел?
— О, не. Аз работя.
— В една… козметична фирма, нали?
— Да, аз съм един от закупчиците на Сабрина Феър — това е козметичен салон. Всъщност имам малък дял в бизнеса. Занимаваме се и с някои странични дейности, освен козметиката. Аксесоари, такива неща. Малки новости от Париж. С това се занимавам аз.
— Значи доста често пътувате до Париж и континента?
— О, да, поне веднъж месечно, понякога и по-често.
— Трябва да ми простите — рече Поаро, — ако ви се струва, че проявявам любопитство.
— Защо не? — спести му приказките тя. — В обстоятелствата, в които се намираме, всички трябва да се примирим с любопитството. Вчера отговорих на доста въпроси на инспектор Шарп. Ако ми позволите да се досетя, сякаш ще предпочетете стол с права облегалка, мосю Поаро, отколкото ниско кресло.
— Завидна проницателност, мадмоазел — Поаро седна внимателно и изправено в стола с висока облегалка и дръжки за ръцете.
Валъри седна на дивана. Предложи му цигара, взе една и за себе си и я запали. Той я изучи с известно внимание. Тя притежаваше нервна, доста необуздана арогантност, която го привличаше повече, отколкото обикновеният и конвенционален добър външен вид. Интелигентна и привлекателна млада жена, помисли си той. Зачуди се дали нервността й беше резултат от скорошното полицейско разследване или просто бе част от характера й. Спомни си, че бе мислил за нея по същия начин онази вечер, когато бе дошъл на вечеря.