— Звучи много мелодраматично — каза Валъри. — Но, честно, не вярвам нито дума. Каква е тази история с паспорта?
— Видях го.
— Как го видя?
— Ами абсолютно случайно — рече Джийн. — Преди около седмица-две търсех нещо в моята чанта и по погрешка сигурно съм погледнала в куфарчето на Найджъл. И двете бяха на рафта във всекидневната.
Валъри се изсмя недоверчиво.
— Разправяй ги на баба ми! — каза тя. — Какво правеше в действителност? Шпионираше ли?
— Не, разбира се, че не! — Джийн изглеждаше изпълнена със справедливо негодувание. — Никога не надничам в чужди документи. Не съм такъв човек. Просто бях много разсеяна, затова отворих куфарчето и само прегледах.
— Виж, Джийн, не можеш да се изплъзнеш. Куфарчето на Найджъл е доста по-голямо от твоето и е съвсем различен цвят. Щом признаваш разни работи, можеш също така да признаеш, че си такъв човек. Добре. Паднал ти е случай да поразгледаш вещите на Найджъл и ти си се възползвала.
Джийн стана.
— Разбира се, Валъри, ако смяташ да бъдеш толкова противна и толкова нечестна и нелюбезна, то аз.
— О, я сядай, дете! — рече Валъри. — Продължавай. Става интересно. Искам да знам.
— Ами имаше един паспорт — продължи Джийн. — Беше на дъното и в него пишеше едно име. Станфорд или Станли, или някакво подобно име, и си помислих: „Колко странно, че Найджъл държи чужд паспорт у себе си“. Отворих го и на снимката беше Найджъл! Не разбираш ли, той води двойствен живот! Чудя се дали трябва да кажа на полицията? Смяташ ли, че е мой дълг?
Валъри се засмя.
— Лош късмет, Джийн — рече тя. — Всъщност, струва ми се, че има съвсем просто обяснение. Пат ми каза. Найджъл е наследил някакви пари или нещо подобно, при условие че си смени името. Той го е направил напълно законно, чрез едностранен акт или каквото е там, и това е всичко. Сигурна съм, че предишното му име е било Станфийлд, или Станли, или нещо подобно.
— О! — Джийн изглеждаше напълно огорчена.
— Питай Пат, ако не вярваш — рече Валъри.
— А, не. Е, ако е така, както казваш, трябва да съм допуснала грешка.
— Успех следващия път — каза Валъри.
— Не разбирам какво искаш да кажеш, Валъри.
— Искаш да забиеш нож в гърба на Найджъл, нали? И да го скараш с полицията?
Джийн се изправи.
— Можеш да не ми вярваш, Валъри — каза тя, — но чисто и просто исках да изпълня дълга си.
Тя напусна стаята.
— О, по дяволите! — рече Валъри. На вратата се почука и влезе Сали.
— Какво има, Валъри? Изглеждаш ми умърлушена.
— Това е заради отвратителната Джийн. Наистина е ужасна! Нали не мислиш, че има и най-малката възможност Джийн да е пречукала бедната Силия? Страшно ще се зарадвам, ако някога видя Джийн на подсъдимата скамейка.
— И аз — каза Сали. — Но не ми се струва особено вероятно. Не мисля, че Джийн ще се изложи на риска да убие когото и да било.
— Какво мислиш за мисис Ник?
— Просто не знам какво да мисля. Предполагам, че скоро ще се разбере.
— Десет към едно, че и тя е пречукана — каза Валъри.
— Но защо? Какво става тук? — попита Сали.
— И аз това се питам. Сали, случвало ли ти се е някога да се заглеждаш в хората?
— Какво искаш да кажеш с това „да се заглеждаш в хората“, Вал?
— Ами да ги гледаш и да се чудиш: „Това ти ли си?“ Имам чувството, Сали, че тук има някакъв луд. Наистина луд. Имам предвид опасен луд. Не от тези, дето се мислят за краставица.
— Напълно е възможно, — каза Сали и потръпна.
— Ох! — каза Валъри. — Някой копае гроба ми.
IV.
— Найджъл, трябва да ти кажа нещо.
— Какво е то, Пат? — Найджъл трескаво ровеше в шкафа си. — Не мога да си представя какво, по дяволите, направих с тези записки. Мисля, че ги пъхнах тук някъде.
— О, Найджъл, недей да ровиш така! Оставяш всичко ужасно разбъркано, а аз току-що подредих.
— Добре, дявол да го вземе, нали трябва да си намеря записките?!
— Найджъл, трябва да ме изслушаш!
— Окей, Пат, не се отчайвай. Какво има?
— Трябва да си призная нещо.
— Не убийство, надявам се? — попита Найджъл с обичайната си насмешка.