— Е, сега знаеш. Уважаваният и известен Артър Станли, с неговите изследвания и антибиотици. Процъфтяващ като зелено лаврово дърво! Само че малката му кукличка не се омъжи за него в крайна сметка. Махна се. Мисля, че се досети какво е направил.
— Найджъл, скъпи, колко ужасно. Съжалявам.
— Добре, да не говорим за това. Да се върнем към тая гадна бикарбонатена история. Сега си помисли внимателно какво точно направи с морфина. Стисни си главата с ръце и мисли, Пат.
VI.
Женевиев влезе във всекидневната в състояние на голяма възбуда. Тя заговори на събралите се студенти с нисък, треперлив глас.
— Сега съм сигурна, ама абсолютно сигурна, че знам кой уби малката Силия.
— Кой, Женевиев? — попита Рене. — Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?
Женевиев се огледа внимателно, за да се убеди, че вратата на всекидневната е затворена и сниши гласа си.
— Найджъл Чапмън.
— Найджъл Чапмън ли? Защо?
— Чуйте. Току-що минавах по коридора към стълбите и чух гласове в стаята на Патриша. Говореше Найджъл.
— Найджъл ли? В стаята на Патриша? — обади се неодобрително Джийн. Женевиев обаче продължи.
— Той й казваше, че баща му убил майка му и затова е сменил името си. Не е ли ясно? Баща му е осъден за убийство, а Найджъл е наследствено обременен.
— Възможно е — каза мистър Чандра Лал, разсъждавайки ентусиазирано върху възможността. — Напълно е възможно. Толкова е жесток този Найджъл, толкова неуравновесен. Никакъв самоконтрол. Съгласни ли сте? — Той се обърна снизходително към Акибомбо, който кимна ентусиазирано с къдравата си черна глава и показа белите си зъби в приятна усмивка.
— Винаги съм била уверена — каза Джийн, — че Найджъл няма морал… Пълен дегенерат.
— Убийство заради сексуални причини, да — продължи мистър Ахмед Али. — Спи с момичето, после го убива. Защото е добро момиче, с достойнство, би очаквало сватба.
— Глупости! — избухна Ленърд Бейтсън.
— Какво каза?
— Казах ГЛУПОСТИ! — изрева Лен.
Глава седемнадесета
I.
Настанен да седне в една стая на полицейското управление, Найджъл нервно се взираше в строгите очи на инспектор Шарп. Леко заеквайки, той току-що беше завършил разказа си.
— Разбирате ли, мистър Чапмън, че това, което ми разказахте, е много сериозно? Наистина много сериозно.
— Естествено, че разбирам. Нямаше да дойда тук да ви го кажа, ако не чувствах, че е спешно.
— Казвате, че мис Лейн не може да си спомни къде е сложила това шише от сода бикарбонат, съдържащо морфин?
— Тя много се е объркала. Колкото повече се опитва да мисли, толкова по-несигурна става. Казва, че аз съм я шашардисал. Каза, че ще се опита да помисли, докато съм при вас.
— По-добре веднага да се върнем на Хикъри Роуд.
Докато инспекторът говореше, телефонът на масата иззвъня и полицаят, който записваше разказа на Найджъл, протегна ръка и вдигна слушалката.
— Мис Лейн се обажда — каза той, докато слушаше. — Иска да говори с мистър Чапмън.
Найджъл се наведе през масата и пое слушалката от него.
— Пат? Найджъл е.
Гласът на момичето долетя запъхтян, нетърпелив, думите се прескачаха една друга.
— Найджъл! Мисля, че го намерих! Искам да кажа, мисля, че сега знам кой може да го е взел… нали разбираш… да го е взел от чекмеджето с носните ми кърпички. Виждаш ли, има само един човек, който…
Гласът млъкна.
— Пат. Ало? Там ли си? Кой беше?
— Сега не мога да ти кажа. По-късно. Ще си дойдеш ли?
Слушалката беше достатъчно близо, така че инспекторът и полицаят чуха ясно целия разговор и Шарп утвърдително кимна в отговор на питащия поглед на Найджъл.
— Кажете й „веднага“ — рече той.
— Идваме веднага — каза Найджъл. — Тръгваме в момента.
— О, добре! Ще си бъда в стаята.
— До скоро, Пат.
По време на краткото пътуване до Хикъри Роуд не бе проронена нито дума. Шарп се питаше дали това най-сетне не е някакъв пробив. Щеше ли Патриша Лейн да предложи някакво определено доказателство или просто една своя догадка? Ясно бе, че си е спомнила нещо, което й се струва важно. Предположи, че се е обадила от салона, където е трябвало да внимава какво говори. По това време на вечерта наоколо минаваха твърде много хора.