Мисис Хабърд се качваше по стълбите и разкопчаваше яката на палтото си. Когато зави към стаята на мисис Николетис, тя въздъхна. После почука на вратата и влезе, като си мърмореше:
— Отново някое от нейните състояния, предполагам.
В стаята на мисис Николетис бе много горещо. Всички реотани на голямата електрическа печка работеха, а прозорецът бе плътно затворен. Мисис Николетис седеше и пушеше в едно канапе, сред множество доста замърсени копринени и кадифени възглавнички. Тя бе висока, тъмнокоса жена, с все още запазен вид и с ядно свита уста и огромни кафяви очи.
— А, ето ви и вас — изрече мисис Николетис с обвинителен тон.
Вярна на Лемънската си кръв, мисис Хабърд остана невъзмутима.
— Да — каза тя язвително, — тук съм. Казаха ми, че сте искали да ме видите спешно.
— Да, така е. Това е чудовищно, просто чудовищно!
— Кое е чудовищно?
— Тези сметки! Вашите сметки! — с жест на ловък фокусник мисис Николетис извади изпод една от възглавничките сноп хартийки. — С какво тъпчем тези нещастни студенти? Гъши пастет и пъдпъдъци? Това да не е хотел „Риц“? За какви се мислят тия студенти?
— Млади хора със здрав апетит — каза мисис Хабърд. — Имат нужда от добра закуска и прилична вечеря — обикновена храна, но питателна. Всичко излиза много икономично.
— Икономично? Икономично ли? Осмелявате се да кажете това на мен? На мен, която съм разорена?
— Вие си докарвате доста солиден доход от това място, мисис Николетис. За студенти наемите са твърде високи.
— Но не е ли винаги пълно? Има ли свободно място, за което да няма двама-трима кандидати? Не ми ли изпращат студенти от Британския съвет, от Лондонския университет, от посолствата, от Френския лицей? Нима за всяко свободно място не се подават по три молби за настаняване?
— Това в огромна степен се дължи на факта, че храната тук е вкусна и в достатъчно количество. Младите хора трябва да бъдат хранени добре.
— Ами! Тези суми са скандални. Всичко е заради онази италианска готвачка и съпруга й. Те ви мамят с храната.
— О, не, съвсем не, мисис Николетис. Мога да ви уверя, че никой чужденец не може да ме преметне.
— Значи тогава самата вие ме ограбвате. Мисис Хабърд остана невъзмутима.
— Няма да позволя да ми говорите подобни неща — каза тя с тона, който една старомодна бавачка би използвала за някой извънредно непослушен свой повереник. — Не е красиво и някой ден може да ви вкара в беля.
— Ах! — Мисис Николетис драматично подхвърли във въздуха купчината сметки, вследствие на което те се разпиляха по земята на всички страни. Мисис Хабърд се наведе и ги събра със свити устни.
— Вие ме вбесявате! — изкрещя работодателката й.
— Може и да е така — каза мисис Хабърд. — Но, нали разбирате, за вас е вредно да се вълнувате толкова. Вредно е за кръвното налягане.
— Признавате ли, че тези суми са по-големи от сумите от миналата седмица?
— Разбира се, че са по-големи. В магазините на Лампсън имаше чудесни продукти на намалени цени. Взех повечко от тях. Следващата седмица сумите ще бъдат по-ниски от нормалните.
Мисис Николетис изглеждаше навъсена.
— Всичко обяснявате толкова правдоподобно.
— Ето — мисис Хабърд постави сметките в добре оформена купчинка върху шкафчето. — Нещо друго?
— Онази американка, Сали Финч, спомена нещо за напускане. Не искам да напуска. Тя е стипендиант на Фулбрайт. Ще доведе тук и други стипендианти на Фулбрайт. Тя не трябва да напуска.
— Какви причини има да напусне?
— Не си спомням. Не ми каза истината, сигурна съм в това, защото винаги усещам кога ме лъжат.
Мисис Хабърд кимна замислено. Бе склонна да повярва на мисис Николетис.
— Сали нищо не ми е казвала — промълви тя.
— Но нали ще поговорите с нея?
— Да, разбира се.
— И ако е заради тези цветнокожи студентки, заради тези индийки или негърки — те могат да си вървят до една, нали разбирате? Расовото разделение означава много за американците, а за мен американците са по-важни. Що се отнася до тези, цветните, те могат да си вървят!