— Да — каза Поаро. — Найджъл Чапмън щеше да знае. Найджъл Чапмън е знаел много добре, че не е Патриша. Кой би могъл да знае по-добре от него, след като я е убил с удар отзад по главата малко преди това.
Минаха минута-две, преди инспекторът да си възвърне дар слово.
— Найджъл Чапмън? Найджъл Чапмън ли? Ама когато я намерихме убита… той плака… плака като дете.
— Осмелявам се да кажа — рече Поаро, — че според мен той обичаше това момиче не по-малко от когото и да било другиго, но това не я е спасило. Не и в случай че е представлявала заплаха за интересите му. През цялото време Найджъл Чапмън беше една очевидна възможност. Кой притежаваше морфин? Найджъл Чапмън. Кой има блестящия ум да планира и храбростта да извърши убийство? Найджъл Чапмън. За кого знаем, че е жесток и суетен? За Найджъл Чапмън. Има всички отличителни белези на убиец: арогантна суета, злоба, растяща дързост, която го кара да привлича вниманието към себе си по всеки възможен начин — използването на зеленото мастило в изумителния двоен блъф и, най-накрая, преиграването с глупавата умишлена грешка да сложи косми на Лен Бейтсън в пръстите на Патриша Лейн, забравяйки факта, че, след като е ударена отзад, Патриша не би могла да сграбчи нападателя си за косата. Такива са тези убийци, движени от собствения си егоизъм, от обожанието към собствения си ум, разчитащи на чара си — защото Найджъл имаше чар, чара на разглезено дете, което не е пораснало, което никога няма да порасне и което вижда само едно — себе си и това, което иска!
— Но защо, мосю Поаро? Защо убийство? Силия Остин може би, но защо и Патриша Лейн?
— Това именно — каза Поаро — трябва да разберем.
Глава двадесет и първа
— Отдавна не съм ви виждал — каза старият мистър Ендикът на Еркюл Поаро. Той се взря внимателно в него: — Много мило, че се отбихте.
— Не идвам само така — рече Еркюл Поаро. — Дошъл съм за нещо.
— Е, както знаете, аз съм ви много задължен. Разкрихте онази мръсна история с Абърнети.
— Изненадан съм, че ви намирам тук. Мислех, че сте се оттеглили.
Старият адвокат се усмихна мрачно. Фирмата му беше основана отдавна и много уважавана.
— Дойдох днес специално, за да видя един много стар клиент. Все още се грижа за делата на един-двама стари приятели.
— Сър Артър Станли е стар приятел и клиент, нали?
— Да. Занимавам се с правните му дела от най-ранните му години. Блестящ човек, мосю Поаро, изключителен ум.
— Смъртта му беше обявена вчера, в новините в шест часа, струва ми се.
— Да, погребението е в петък. Боледува известно време. Злокачествен тумор, доколкото разбрах.
— Лейди Станли умря преди години, така ли?
— Преди около две години и половина.
Внимателните очи под гъстите вежди погледнаха остро Поаро.
— Как умря тя?
Адвокатът отговори с готовност.
— Свръхдоза приспивателно. Мединал, доколкото си спомням.
— Имаше ли следствие?
— Да. Заключението беше, че го е взела по случайност.
— Така ли беше наистина?
Мистър Ендикът помълча за миг.
— Не искам да ви засегна — рече той. — Не се съмнявам, че имате сериозна причина да ме питате. Доколкото разбирам, мединалът е много опасно лекарство, тъй като границата между ефективната и смъртоносната доза не е голяма. Ако на пациента се доспи и забрави, че веднъж е взел една доза и вземе още една — е, резултатът може да се окаже фатален.
Поаро кимна.
— Това ли е направила тя?
— Вероятно. Нямаше предположения за самоубийство, нито за самоубийствени наклонности.
— А предположения за… нещо друго?
Още веднъж го погледнаха внимателно.
— Съпругът й даде показания.
— И какво каза той?
— Обясни, че понякога се обърквала, след като изпиела нощната си доза и искала още една.
— Лъжеше ли той?
— Но, моля ви, мосю Поаро, що за въпрос? Нима допускате дори за миг, че мога да знам?
Поаро се усмихна. Опитът да бъде сплашен не го заблуди.
— Предполагам, приятелю, че знаете много добре. Засега обаче няма да ви притеснявам с въпроси за това, което знаете. Вместо това ще ви попитам за мнение. Мнението на един човек за друг. Беше ли Артър Станли човек, който да се саморазправи с жена си, ако иска да се ожени за друга?