Мистър Ендикът подскочи като ужилен.
— Абсурд — каза гневно той. — Пълен абсурд. Освен това нямаше друга жена. Станли беше предан на съпругата си.
— Да — каза Поаро. — Така и предполагах. А сега… стигам до целта на моето посещение. Вие сте адвокатът, който отвори завещанието на сър Артър Станли. Вие сте, може би, и неговият изпълнител.
— Точно така.
— Артър Станли има син. Синът се е скарал с баща си около смъртта на майката. Скарали са се и той е напуснал дома. Отишъл дори дотам, че да смени името си.
— Не знаех това. Как се нарича сега?
— Ще стигнем и до това. Преди това искам да направя едно предположение. Ако съм прав, може би ще приемете факта. Мисля, че Артър Станли ви е оставил запечатано писмо, писмо, което да бъде отворено при изключителни обстоятелства или след смъртта му.
— Наистина, Поаро! В Средните векове със сигурност щяха да ви изгорят на клада. Откъде знаете всички тези неща!
— Значи съм отгатнал правилно? Предполагам, че в писмото се предвижда и друга възможност — съдържанието му да се унищожи или да предприемете съответно други действия.
Поаро направи пауза.
— Bon dieu! — изведнъж извика Поаро. — Да не би вече да сте го унищожили?
Той въздъхна с облекчение, когато мистър Ендикът бавно поклати глава.
— Никога не вършим прибързани неща — поучително изрече той. — Необходимо е да направя пълно разследване, което да ме задоволи напълно… — Той замлъкна за миг, после продължи: — Този въпрос е строго поверителен. Дори и за вас, Поаро. — И отново поклати глава.
— Дори и ако ви изложа основателна причина, за да ми кажете?
— Ваша работа. Все пак не мога да допусна, че ще знаете нещо по въпроса, за който говорим.
— Наистина не зная, затова ще направя догадки. Ако позная…
— Твърде невероятно — каза мистър Ендикът, махвайки с ръка.
Поаро пое дълбоко дъх.
— Много добре, тогава. Мисля, че инструкциите до вас са следните. В случай че сър Артър Стаили умре, вие трябва да намерите сина му Найджъл, да разберете къде и как живее, и да се уверите, че той не е и не е бил замесен в каквато и да е престъпна дейност.
Този път невъзмутимото адвокатско спокойствие на мистър Ендикът наистина се разклати. Той нададе възклицание, каквото малцина бяха чували от устата му.
— След като явно сте напълно наясно с фактите — рече той, — ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Допускам, че сте се срещали с Найджъл във връзка с вашата дейност. С какво се занимава младият дявол?
— Мисля, че историята е следната. След като напуска дома си, той си сменя името, като казва на всички, които се интересуват, че това било свързано със завещанието. След това попада на хора, които се занимават с контрабанда — на наркотици и скъпоценности. Мисля, че благодарение на него бизнесът приема окончателния си вид — изключително умно замислен, с въвличането на съвсем невинни студенти. Цялата работа се ръководи от двама души, Найджъл Чапмън, както той се нарича сега, и една млада дама на име Валъри Хобхауз, която, според мен, го въвежда за първи път в контрабандата. Било е малък частен концерн, работели са на комисионна, но е било невероятно печелившо. Стоката е трябвало да бъде малка по обем, но диаманти и наркотици на стойност хиляди лири заемат много малко място. Всичко е вървяло добре, докато не възникнала една от тези непредвидими случайности. Един ден в студентското общежитие идва полицай във връзка с някакво убийство край Кеймбридж. Мисля, че разбирате причината, поради която този дребен факт хвърля Найджъл в паника. Той решава, че полицията идва за него. Маха няколко електрически крушки, за да може в сумрака и в паниката да изнесе една раница, нарязана на парчета, в задния двор и да я хвърли зад парното, тъй като се е страхувал, че следи от наркотиците могат да бъдат намерени по двойното дъно. Паниката му е съвсем излишна — полицията идва само за да зададе няколко въпроса за някакъв азиатски студент — но едно от момичетата, живеещи в пансиона, го вижда как унищожава раницата. Това обаче не подписва смъртната й присъда веднага. Разработва се хитър план, който вместо това я кара да извърши определени глупави действия, които я поставят в много неудобно положение. Само че този план стига твърде далеч. Повикват мен. Аз ги съветвам да се обърнат към полицията. Момичето загубва ума и дума и си признава. Признава си за нещата, които е извършила. Допускам обаче, че тя е отишла при Найджъл и го е молила и той да си признае за раницата и за зеленото мастило, разлято върху бележките на друга студентка. Нито Найджъл, нито съучастничката му искат да се насочва вниманието към раницата — в този случай целият им план би рухнал. Още повече Силия, момичето, за което става дума, е разполагала с още една опасна информация, която получила случайно вечерта, когато бях поканен там. Тя е знаела кой е Найджъл.