Тя направи драматичен жест.
— Не и докато аз съм на работа — студено каза мисис Хабърд. — Освен това вие грешите. Сред студентите тук няма чувства от подобен род, а и Сали със сигурност не е такава. Тя се храни доста често с мистър Акибомбо, а никой не е по-черен от него.
— Тогава са комунистите — знаете отношението на американците към комунистите. Този Найджъл Чапмън, той е комунист.
— Съмнявам се.
— Да, да. Вие сигурно сте чули какви ги приказваше миналата вечер.
— Найджъл би казал всичко, за да дразни хората. Много е неприятен в това отношение.
— Вие ги познавате всичките така добре. Скъпа мисис Хабърд, вие сте чудесна! Отново и отново си повтарям — какво щях да правя без мисис Хабърд. Напълно разчитам на вас. Вие сте чудесна, чудесна жена.
— Фурнаджийска лопата — измърмори мисис Хабърд под носа си.
— Какво, какво?
— Не се притеснявайте. Ще направя, каквото мога.
Тя излезе от стаята, прекъсвайки леещия се поток от благодарности.
Като си мърмореше: „Само си губя времето с тази влудяваща жена“, тя се забърза по коридора към собствената си стая. Ала все още не й бе писано да намери спокойствие. С влизането й една висока фигура се изправи на крака и произнесе:
— Бих искала да поговоря с вас за няколко минути, моля.
— Разбира се, Елизабет.
Мисис Хабърд се изненада. Елизабет Джонстън бе ямайка и следваше право. Бе трудолюбива, амбициозна и доста необщителна. Изглеждаше винаги напълно уравновесена и компетентна и мисис Хабърд винаги я бе смятала за една от най-добрите студентки в общежитието. Макар видът й да не издаваше безпокойство, мисис Хабърд усети лек трепет в гласа й.
— Случило ли се е нещо?
— Да. Бихте ли дошли с мен в стаята ми, моля?
— Само за секунда — Мисис Хабърд захвърли палтото и ръкавиците си и последва момичето вън от стаята, за да изкачи стълбите за пореден път. Стаята й бе на последния етаж. Тя отвори вратата и се отправи към масата до прозореца.
— Това са записките по моята работа. Те представляват няколко месеца усърден труд. Виждате ли какво се е случило с тях?
Дъхът на мисис Хабърд спря за миг.
Върху масата бе разлято мастило. Бе разсипано върху листовете и попило в тях. Мисис Хабърд го докосна с върха на пръста си. Бе все още влажно. Още преди да започне, тя знаеше, че въпросът й ще прозвучи глупаво:
— Да не би да си го разсипала ти?
— Не. Случило се е, докато бях навън.
— Мислиш ли, че мисис Бигс.
Мисис Бигс бе чистачката, която се грижеше за спалните на най-горния етаж.
— Не е мисис Бигс. Това дори не е моето собствено мастило. То си е тук, на полицата до леглото ми. Не е докоснато. Направил го е някой, който е донесъл тук мастило, и го е направил умишлено.
Мисис Хабърд бе шокирана.
— Колко подло… и жестоко нещо.
— Да, много лоша постъпка.
Момичето говореше тихо, но мисис Хабърд безпогрешно долови нейните наранени чувства.
— О, Елизабет, просто нямам думи. Направо съм изумена, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да открия този злосторник. Ти самата нямаш ли някакви предположения за това?
Момичето отговори веднага:
— Мастилото е зелено, нали видяхте?
— Да, забелязах това.
— Зелено мастило не се използва толкова често. Познавам само един човек тук, който го употребява — Найджъл Чапмън.
— Найджъл ли? Мислиш ли, че Найджъл би сторил подобно нещо?
— Не, не бих искала да си го мисля. Но той пише писмата и записките си със зелено мастило.
— Ще трябва да поразпитам. Много съжалявам, Елизабет, че такова нещо трябваше да се случи в този дом и мога само да ти кажа, че ще направя всичко възможно да го разнищя до конец.
— Благодаря ви, мисис Хабърд. Ставали са и… други работи, нали?
— Да… да.
Мисис Хабърд излезе от стаята и се отправи към стълбището, но внезапно се спря и вместо да продължи пътя си, тръгна към една стая в дъното на коридора. Почука и гласът на Сали Финч я покани да влезе.
Стаята бе приятна, а и самата Сали Финч, жизнерадостно червенокосо момиче, бе приятен човек.
Тя пишеше нещо в някакъв бележник. Вдигна поглед нагоре; бузите й бяха издути. Протегна кутия бонбони и произнесе нечленоразделно: