— Изпратиха ми ги от къщи. Вземете си един бонбон.
— Благодаря, Сали, не точно сега. Прекалено съм развълнувана. — Тя направи пауза. — Знаеш ли какво се е случило на Елизабет Джонстън?
— Какво е станало с Черната Бес?
Прякорът бе приятелски и самото момиче го приемаше като такъв. Мисис Хабърд описа случилото се. Сали прояви искрено съчувствие и гняв.
— Според мен това е долна постъпка. Не бих повярвала, че някой ще направи такова нещо на нашата Бес. Всички я обичат. Тя е тиха, не се натрапва на никого и макар да не е много общителна, сигурна съм, че никой не я мрази.
— И аз така мисля.
— Да, това е пак някоя от онези работи, нали? Затова…
— Затова какво? — попита мисис Хабърд, след като момичето внезапно млъкна. Сали бавно изрече:
— Затова се махам оттук. Каза ли ви мисис Ник?
— Да. Това много я е разтревожило. Изглежда смята, че не си й казала истинската причина.
— Ами не й я казах. Няма смисъл да я разстройвам. Нали я знаете каква е. Но истинската причина е, че просто не ми харесва това, което става тук. Странно как ми изчезна обувката, после шалът на Валъри бе съдран на парченца, после раницата на Лен. Не, че бяха откраднати толкова много неща, все пак това винаги може да се случи — не е хубаво, разбира се, но е горе-долу нормално, а това другото не е. — Тя спря за миг и се усмихна, после внезапно се изсмя. — Акимбо е уплашен — каза тя. — Той винаги показва, че е над тези неща и е много учтив, но човек просто усеща как вроденият му западноафрикански страх от магия се надига у него.
— Пфу? — възкликна ядосано мисис Хабърд. — Не мога да понасям суеверни глупости. Просто някакво нормално човешко същество създава неприятности. Това е цялата работа.
Устата на Сали се изви в широка котешка усмивка.
— Ударението — каза тя — е точно върху думата „нормално“. На мен обаче ми се струва, че в този дом има някой, който не е нормален.
Мисис Хабърд продължи надолу по стълбите. Тя се отби във всекидневната на студентите на приземния етаж. В стаята имаше четирима души. Валъри Хобхауз се бе простряла на едно канапе и тънките й елегантни крака стърчаха над страничната му облегалка. Найджъл Чапмън седеше на една маса с разтворена пред себе си дебела книга, Патриша Лейн се бе подпряла на камината, а едно момиче в шлифер, което току-що бе дошло, тъкмо сваляше вълнената си шапчица, когато мисис Хабърд влезе. Бе набито русокосо момиче с големи кафяви очи и леко разтворена уста, която неизменно й придаваше изплашено изражение. Валъри извади цигарата от устата си и изрече с ленив, провлечен глас:
— Здравейте, мамче. Дадохте ли успокоително на стария дявол, нашата дълбокоуважаема хазяйка?
Патриша Лейн попита:
— Изровила ли е томахавката на войната?
— И още как — отвърна Валъри и тихо се засмя.
— Случило се е нещо много неприятно — каза мисис Хабърд. — Найджъл, искам да ми помогнеш.
— Аз ли, мадам? — Найджъл я погледна и затвори книгата си. Върху слабото му злобно лице изгря палава, но изненадващо мила усмивка. — Какво съм направил?
— Надявам се, че нищо — каза мисис Хабърд, — но всички записки на Елизабет Джонстън са били залети злоумишлено с мастило, и то със зелено мастило. А със зелено мастило пишеш ти, Найджъл.
Найджъл се загледа в нея и усмивката му се стопи.
— Да, наистина използвам зелено мастило.
— Ужасно нещо — каза Патриша. — Не бива така, Найджъл. Винаги съм ти казвала, че изглежда страшно предвзето от твоя страна.
— Харесва ми да съм предвзет — каза Найджъл. — Дори си мисля, че лилаво мастило ще върши още по-добра работа. Трябва да си купя и да опитам. Но сериозно ли говорите, мамче? За саботажа, имам предвид?
— Да, говоря напълно сериозно. Твое дело ли е, Найджъл?
— Не, разбира се, че не. Аз обичам да дразня хората, както знаете, но никога не бих направил такъв мръсен номер. Във всеки случай не и на Черната Бес — тя си гледа работата толкова добре, че може да служи за пример на някои хора, които мога да спомена. Къде е това мое мастило? Помня, че си напълних писалката снощи. Обикновено го държа на онази полица. — Той скочи и прекоси стаята. — Права сте. Шишенцето е почти празно. А трябваше да е почти пълно.
Момичето с шлифера тихо ахна.
— О, Боже — възкликна тя. — Божичко, това никак не ми харесва.
Найджъл се извърна към нея с обвинителен поглед.
— Ти имаш ли алиби, Силия? — попита той заплашително.