Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док
Глава първа
Еркюл Поаро се намръщи.
— Мис Лемън — каза той.
— Да, мосю Поаро?
— В това писмо има три грешки.
В гласа му прозвуча недоверие, защото мис Лемън, тази ужасно прилежна жена, никога не грешеше. Тя никога не боледуваше, никога не се уморяваше, никога не се разстройваше, никога не допускаше неточности. Човек можеше да си помисли, че на практика тя въобще не е жена. Тя беше машина — идеалната секретарка. Знаеше всичко, справяше се с всичко. Тя ръководеше живота на Еркюл Поаро вместо него и затова той също функционираше като машина. Преди много години думите ред и методичност се бяха превърнали в девиз на Еркюл Поаро. С Джордж, идеалния прислужник, и мис Лемън, идеалната секретарка, редът и методичността бяха върховни господари в живота му. Особено сега, след като започнаха да правят козуначените кифли и квадратни, и кръгли, вече нямаше нищо, от което да се оплаква.
И все пак тази сутрин мис Лемън беше направила три грешки, докато печаташе едно съвсем обикновено писмо и, освен всичко друго, дори не ги беше забелязала. Сякаш звездите бяха спрели небесния си път!
Еркюл Поаро ѝ подаде оскърбителния документ. Той не беше подразнен, той беше просто изумен. Едно от нещата, които не можеха да се случат, се бе случило!
Мис Лемън взе писмото и го погледна. За първи път в живота си Поаро я видя да поруменява — силна, грозна, непристойна руменина, която оцвети лицето ѝ до корените на нейната гъста сива коса.
— Боже мой! — каза тя. — Не мога да си представя как съм могла… Това е заради сестра ми.
— Сестра ви?
Още една изненада. Поаро никога не беше допускал, че мис Лемън може да има сестра. Или въобще баща, майка, дядо или баба. Мис Лемън толкова приличаше на машина — на прецизен инструмент, така да се каже — че мисълта тя да има чувства, грижи или семейни проблеми беше просто нелепа. Добре известно бе, че цялата душа и ум на мис Лемън, когато не беше на работа, бяха посветени на усъвършенстването на нова система за картотекиране, която щеше да бъде патентована и щеше да носи нейното име.
— Сестра ви? — повтори Еркюл Поаро с недоумяващ глас.
В потвърждение мис Лемън кимна енергично с глава.
— Да — каза тя, — мисля, че никога не съм споменавала за нея пред вас. На практика тя прекара целия си живот в Сингапур. Мъжът ѝ беше в каучуковия бизнес.
Еркюл Поаро кимна с разбиране. Струваше му се много уместно това, че сестрата на мис Лемън е прекарала целия си живот в Сингапур. Местата като Сингапур бяха точно за това. Сестрите на жени като мис Лемън се омъжваха в Сингапур, за да могат всичките мис Лемън на този свят да се посветят с усърдието на машини на делата на работодателите си (и, разбира се, в свободното си време да измислят нови системи за картотекиране).
— Разбирам — каза той. — Продължавайте.
Мис Лемън продължи.
— Преди четири години остана вдовица. Няма деца. Успях да я настаня в един много хубав малък апартамент срещу доста изгоден наем.
(Разбира се, че мис Лемън би успяла да направи това почти невъзможно нещо.)
— Положението ѝ е прилично и макар парите да не са същите, както преди, нейните вкусове не са разточителни и тя има достатъчно, за да се чувства удобно, стига да е по-внимателна.
Мис Лемън направи пауза, след това продължи:
— Всъщност истината е, че е самотна. Никога не е живяла в Англия, няма стари познанства и приятели, а разполага с много свободно време. И така, преди около шест месеца тя ми каза, че смята да приеме тази работа.
— Работа ли?
— Мисля, че го наричат управител… или домакин… на общежитие за студенти. Собственост е на една жена, наполовина гъркиня, която иска някой да го ръководи вместо нея. Да се занимава със снабдяването и да се грижи нещата да вървят гладко. Намира се в една старомодна къща с много стаи; на Хикъри Роуд, ако знаете къде е. — Поаро не знаеше. — Преди там беше скъп квартал и къщите са хубави. На сестра ми се полагаше спалня, дневна, малка кухничка и собствена баня.
Мис Лемън млъкна. Поаро издаде насърчаващ звук. До този момент в историята нямаше нищо ужасно.
— Самата аз съвсем не бях убедена, но виждах силните доводи на сестра ми. Тя никога не е могла да седи по цял ден със скръстени ръце, а в същото време е много практичен човек и умее да ръководи такива неща. Разбира се, не мислеше да влага някакви пари или нещо подобно, беше си чисто и просто длъжност на заплата — не голяма, но на нея не ѝ трябваше кой знае колко, пък и не се изискваше тежка физическа работа. Винаги е обичала млади хора и е била внимателна с тях, освен това е живяла толкова време на изток и разбира расовите различия и човешката чувствителност. Виждате ли, студентите в общежитието са от всички националности; повечето са англичани, но някои от тях всъщност са чернокожи.