Хикъри Дикъри Док

— Нима?

— После Силия се качи в моята стая и си призна. Тя бе много разстроена.

— Задавахте ли ѝ някакви неудобни въпроси?

— Не, тя искаше да покрие загубите и всички бяха много мили с нея.

— Тя имаше ли проблеми с парите?

— Не, получаваше добри пари от работата си като аптекар в болницата „Света Катерина“ и допускам, че е имала и някакви спестени пари. Във всеки случай бе доста по-добре с парите от повечето студенти.

— Значи не е имала нужда да краде? — попита инспекторът, докато записваше нещо.

— Предполагам, че е клептомания.

— Това е широко разпространеното наименование. Става въпрос за човек, който няма нужда да краде, но въпреки това го прави.

— Може би сте малко несправедлив към нея. Виждате ли, в цялата работа бе замесен един младеж.

— И той я е порицал?

— О, не, тъкмо обратното. Той пламенно я защити и в интерес на истината, снощи след вечеря те двамата обявиха годежа си.

Веждите на инспектор Шарп се повдигнаха изненадано.

— А след това тя си ляга и взима морфин, така ли? Това не е ли малко изненадващо?

— Да, просто не мога да го проумея.

Лицето на мисис Хабърд се сви от притеснение и болка.

— Е, сега вече фактите са напълно ясни — Шарп кимна към откъснатото листче хартия, което лежеше на масата между тях.

Скъпа мисис Хабърд (гласеше то), наистина съжалявам и това е най-доброто, което мога да направя.

— Не е подписано, но сте сигурна, че това е нейният почерк?

— Да — произнесе малко неуверено мисис Хабърд и се намръщи. Защо ли толкова ѝ се струваше, че нещо в цялата работа не е съвсем наред.

— Има само един отчетлив отпечатък, който определено е неин — каза инспекторът. — Морфинът е бил в шишенце с етикет на болницата „Света Катерина“, където ми казахте, че е работела. Сигурно е имала достъп до шкафа с отровите и го е взела оттам. Може да се предположи, че го е донесла вчера следобед, подготвяйки самоубийството си.

— Просто не мога да повярвам. Някак си не ми изглежда възможно. Та тя бе толкова щастлива снощи.

— Значи можем да допуснем, че промяната е настъпила, след като е отишла да си легне. Може би в миналото ѝ има нещо, което вие не знаете? Може би се е страхувала, че то ще излезе наяве? Смятате, че е била силно влюбена в този младеж… как се казва той, между другото?

— Колин Макнаб, кара следдипломен курс в „Света Катерина“.

— Доктор, значи? И то от „Света Катерина“?

— Силия бе много влюбена в него, според мен. Повече, отколкото той в нея. Той е доста егоцентричен младеж.

— Тогава може би обяснението е в това, че тя не се е чувствала достойна за него или не му е казала всичко, което е трябвало да му каже. Била е доста млада, нали?

— На двадесет и три.

— На тази възраст хората са идеалисти и приемат навътре любовните си истории. Боя са, че това ще да е. Тъжна работа!

Той се изправи.

— Страхувам се, че фактите ще трябва да бъдат огласени, но ще направим всичко възможно да посмекчим нещата. Благодаря ви, мисис Хабърд, това е всичко, което ми е необходимо засега. Майка ѝ е починала преди две години и единствената ѝ роднина е тази възрастна леля в Йоркшир, за която споменахте — ние ще се свържем с нея.

Той взе откъснатото листче с неясното послание на Силия.

— Има нещо гнило в това — заяви внезапно мисис Хабърд.

— Гнило ли? В какъв смисъл?

— Не зная, но ми се иска да го разбера. О, Боже.

— Напълно ли сте сигурна, че това е нейният почерк?

— Да, да, не е това — мисис Хабърд притисна длани към очите си. — Тази сутрин се чувствам толкова отвратително глупава — допълни с извинителен тон тя.

— Всичко това е много мъчително за вас, зная — каза той съчувствено. — Мисля, че засега няма да се налага да ви безпокоим повече, мисис Хабърд.

Инспектор Шарп отвори вратата и се сблъска с Джеронимо, който се бе прилепил от другата ѝ страна.

— Здравейте — рече любезно инспектор Шарп. — Подслушваме зад вратата, а?

— О, не — отвърна Джеронимо с оттенък на наранено честолюбие. — Аз никога не слуша, никога, никога! Аз просто носи съобщение.

— Разбирам. Какво съобщение?

Джеронимо каза обидено:

— Такова, че джентълмен долу иска види синьора Хабърд.

— Добре, иди да ѝ го кажеш, приятелю.

Той подмина Джеронимо и продължи по коридора, след което, взимайки пример от италианеца, внезапно се обърна и безшумно се прокрадна назад — защо да не разбере дали джуджето със спаруженото лице не го е излъгало?

Пристигна навреме, за да чуе Джеронимо да казва:

— Онзи джентълмен, с мустаци, който бил онзи ден тук за вечеря, той долу и чака види вас.

— Какво, какво? — мисис Хабърд изглеждаше разсеяна. — О, благодаря, Джеронимо, ще сляза след минута-две.