— И кой, мислите, е виновен за тях?
— О, не зная, може би някоя от чистачките.
— А разкъсаната раница?
— И разкъсана раница ли имаше? Забравила съм. Това изглежда направо лудост.
— Вие живеете тук от доста дълго време, нали, мис Хобхауз?
— Ами да, дори бих казала, че съм най-старата обитателка. Тук съм вече почти две години и половина.
— Значи вие вероятно знаете повече от всеки друг за това общежитие?
— Струва ми се, че да.
— Имате ли някакво предположение за смъртта на Силия Остин? Някаква представа за мотивите, които са я причинили?
Валъри поклати глава. Лицето ѝ бе станало сериозно.
— Не — каза тя, — това е нещо ужасно. Не познавам човек, който да желае смъртта на Силия. Тя беше добро, безобидно дете, току-що се беше сгодила, щеше да се жени и…
— И какво? — настоя инспекторът.
— Помислих си дали причината не е в това, в нейния годеж. В това, че беше прекалено щастлива. Което означава, че го е направил някой луд, нали?
Тя произнесе последните думи с лек трепет и инспектор Шарп я погледна замислено.
— Да — каза той, — не можем да изключим и лудостта като вариант. — После продължи: — Имате ли някаква хипотеза за унищожаването на записките и книжата на Елизабет Джонстън?
— Не, това също беше мръсен номер. Не съм вярвала и за миг, че Силия е способна на подобно нещо.
— Имате ли някаква представа за това кой може да го е извършил?
— Хм. Нищо сериозно.
— А нещо несериозно?
— Да не би да искате да чуете нещо ей така, инспекторе? Предположение, независимо, че може да е необосновано?
— Искам да чуя всички подозрения, като обещавам да ги приема като такива и те да си останат между нас.
— Добре тогава, възможно е и да греша, но имам известно съмнение, че това е дело на Патриша Лейн.
— Наистина ли? Това се казва изненада, мис Хобхауз. Не бях и помислял за Патриша Лейн. Тя изглежда много уравновесена и симпатична млада дама.
— Не мога да се закълна, че го е направила. Просто имам чувството, че може да е тя.
— Какво по-точно ви наведе на тази мисъл?
— Хм, Патриша не обича Черната Бес. Черната Бес винаги срязва любимия ѝ Найджъл и го поставя на мястото му, когато направи някое от своите обичайни глупашки изказвания.
— Но не смятате ли, че е по-вероятно да го е направил самият Найджъл, а не Патриша Лейн?
— Определено не. Първо, не мисля, че Найджъл би се захванал с подобно нещо и второ — той със сигурност не би използвал любимото си мастило. Достатъчно умен е. Но Патриша спокойно би могла да извърши подобна глупост, без дори и да помисли, че подозрението ще падне върху нейния скъпоценен Найджъл.
— Може и да е някой, който има зъб на Найджъл и иска да го натопи.
— Да, това също е възможно.
— Кой мрази Найджъл Чапмън?
— Ами например Джийн Томлинсън; освен това двамата с Лен Бейтсън се карат твърде често.
— Имате ли някакви предположения за това как морфинът е бил даден на Силия, мис Хобхауз?
— Мислих много по този въпрос. Изглежда, че най-лесният начин е бил чрез кафето. Всички се мотаем из дневната. Чашата на Силия бе на малка масичка до нея, а тя винаги чака, докато кафето почти напълно изстине. Предполагам, че всеки, който притежава достатъчно самообладание, би могъл да пусне таблетка или нещо друго в чашата ѝ, без да бъде забелязан. Но това си е голям риск. Искам да кажа, че такова нещо може да бъде забелязано доста лесно.
— Морфинът — поясни инспектор Шарп — не е бил под формата на таблетки.
— На прах ли е бил?
— Да.
Валъри се намръщи.
— Така би било още по-трудно, нали?
— Не можете ли да се сетите за нещо друго, освен кафето?
— Понякога тя изпиваше чаша горещо мляко, преди да си легне. Макар че, според мен, онази нощ не го е направила.
— Можете ли точно да ми опишете какво се случи във всекидневната?
— Ами, както ви казах, всички насядахме и се разприказвахме; някой включи радиото. Повечето от момчетата май излязоха. Силия отиде да си легне доста рано, както и Джийн Томлинсън. Ние със Сали останахме до много късно — аз писах писма, а тя зубреше някакви записки. Струва ми се, че си легнах последна.
— Значи това е била една най-обикновена вечер?
— Напълно, инспекторе.
— Благодаря ви, мис Хобхауз. Ще ми изпратите ли сега мис Лейн?
Патриша Лейн изглеждаше притеснена, но не угрижена.