— Аз и отрова? Но защо, за Бога?
— Ще отречете ли, че преди няколко седмици сте сключили облог с мистър Бейтсън, че можете да се сдобиете с отрова, без да оставите никакви следи?
— А, това ли? — Найджъл сякаш бе внезапно озарен. — Но разбира се! Странно е, че въобще не се сетих за това. Дори не си спомням Джийн да е присъствала. Не смятате, че това може да има някакво значение, нали?
— Хм, не се знае. Значи признавате този факт, така ли?
— Да, обсъждахме този въпрос. Колин и Лен бяха много надути и самоуверени, но аз им казах, че с малко съобразителност всеки може да си достави достатъчно отрова. Всъщност им казах, че мога да измисля три различни начина за това и за да докажа твърдението си, обещах да го изпълня на практика.
— Което и направихте впоследствие?
— Да, впоследствие го направих, инспекторе.
— И какви бяха тези три начина, мистър Чапмън.
Найджъл леко наклони глава на една страна.
— Не ме ли подтиквате към инкриминиране с този въпрос? — попита той. — И не е ли редно да ме предупредите, ако е така?
— Все още не е необходимо да ви предупреждавам, мистър Чапмън, че става дума за „инкриминиране“, както го нарекохте. Вие имате пълното право да откажете да отговаряте на въпросите ми, ако пожелаете.
— Не съм казал, че не искам да отговарям. — Найджъл явно премисли нещо за миг и по устните му заигра лека усмивка. — Разбира се — започна той, — това, което съм направил, без съмнение е противозаконно. И вие можете да ме приберете за това. Ако поискате. От друга страна, тук става въпрос за убийство и смятам, че съм длъжен да ви кажа всичко, което може да има някаква връзка със смъртта на бедната малка Силия.
— Това определено е разумна гледна точка.
— Добре, тогава ще говоря.
— Какви бяха трите метода?
— Ами — Найджъл се отпусна върху облегалката на стола си, — във вестниците винаги има съобщения за откраднати от колите на лекари опасни медикаменти, нали? Предупреждават хората.
— Да.
— Е, хрумна ми, че един много прост начин е да отида в провинцията, да проследя някой участъков лекар при обиколката му и при удобен случай просто да отворя колата му, да бръкна в чантата и да си взема каквото ми е необходимо. Нали знаете — в селските райони лекарите невинаги взимат чантата си в дома на пациента — много зависи от това какъв е той.
— Е?
— Ами това е. Така да се каже, това беше моят първи метод. Трябваше да проследя трима лекари, преди да намеря някой достатъчно разсеян. След това всичко беше от просто по-просто. Колата беше оставена пред някаква фермерска къща и наоколо нямаше абсолютно никой. Отворих вратата, погледнах в чантата, взех една опаковка хиосциаминов хидробромид и с това всичко свърши.
— Аха. А метод номер две?
— Той всъщност се състоеше в лека обработка на милата Силия. Тя не подозираше абсолютно нищо. Казах ви вече, че тя беше глупаво момиче и въобще си нямаше представа какво правех. Просто ѝ заговорих малко за неразбираемия лекарски почерк по рецептите и я накарах да ми напише една рецепта за тинктура от дигиталис с почерк като този на лекарите, и тя го направи, без да заподозре нищо. След това остана само да намеря в специализирания телефонен указател името на някакъв доктор от отдалечен район на Лондон и да допиша инициалите му и един нечетлив подпис. После отнесох рецептата в една аптека в оживената част на града, където аптекарят не би трябвало да познава подписа на този лекар и тя беше изпълнена без никакъв проблем. Дигиталин често се предписва на сърдечно болни, а аз бях написал рецептата върху хотелска хартия за писма.
— Много съобразително — сухо вметна инспектор Шарп.
— Аз в момента се инкриминирам! Усещам го по гласа ви!
— А третият метод?
Найджъл не отговори веднага. После каза:
— Вижте сега, в какво точно мога да бъда обвинен?
— Отнемането на лекарства от незаключена кола си е кражба, фалшифицирането на рецепта…
— Но това не е точно фалшификация, нали? Имам предвид, че не съм го направил за пари, а и не съм подправил истинския подпис на някой лекар. Това, че съм написал „Х. Р. Джеймс“ на някаква рецепта не означава, че съм подправил подписа на истинския доктор Джеймс, нали? — Той продължи с доста войнствена усмивка: — Разбирате ли какво имам предвид? Аз вече съм се разкрил. Ако ви хрумне да погледнете на това строго… хм… очевидно ще загазя. Но от друга страна…
— Слушам ви, мистър Чапмън. От друга страна какво?
— Ненавиждам убийството. То е зверско, отвратително нещо. Силия, това бедно малко дяволче, не заслужаваше да бъде убита. Искам да помогна. Но помагам ли? Не виждам никаква полза от това. Имам предвид да ви разказвам за моите прегрешения.