— Склонен съм да се съглася с преценката за колегите ви, мис Джонстън. Чапмън е умен, но е дете. Валери Хобхауз има мозък, но отношението ѝ към живота е лекомислено. Вие, както казахте, имате квалифициран ум. Ето защо ценя възгледите ви — възгледите на един силен и безпристрастен интелект.
За момент си помисли, че е преиграл, но нямаше защо да се страхува.
— Нищо лошо няма в това място, инспекторе. Не обръщайте внимание на Сали Финч. Общежитието е прилично и добре ръководено място. Сигурна съм, че тук няма да намерите следи от каквато и да било подривна дейност.
Инспектор Шарп бе леко изненадан.
— Нямах предвид точно подривна дейност.
— Така ли? Разбирам. — Тя като че ли се слиса за миг. — Просто го свързах с това, което Силия каза за паспорта; но като го разгледам безпристрастно и претегля всички доказателства, изглежда ми доста вероятно причината за смъртта на Силия да се окаже нещо напълно лично — сексуално усложнение, например. Сигурна съм, че няма нищо общо с общежитието като такова или пък с нещо, което „става“ тук. Уверена съм, че нищо не става тук. Щях да зная, ако имаше нещо такова. Възприятията ми са доста изострени.
— Разбирам. Е, благодаря ви, мис Джонстън. Бяхте много любезна и доста ми помогнахте.
Елизабет Джонстън излезе. Инспектор Шарп продължи да седи, втренчен в затворената врата и сержант Коб трябваше да го повика два пъти, преди да реагира.
— А?
— Казах, че това е всичко, сър.
— Да, и какво имаме? Твърде малко. Ще ти кажа едно нещо, Коб. Утре се връщам тук със заповед за обиск. Сега ще си тръгнем съвсем любезно и те ще си мислят, че всичко е приключило. Но тук става нещо нередно. Утре ще го обърна с главата надолу. Не е толкова лесно, когато не знаеш какво търсиш, но има вероятност да открия нещо, което ще ми подскаже. Момичето, което току-що излезе, е много интересно. Притежава самочувствието на Наполеон и имам силни подозрения, че знае нещо.
Глава дванадесета
Еркюл Поаро, зает с кореспонденцията си, спря по средата на изречението, което диктуваше. Мис Лемън погледна въпросително:
— Да, мосю Поаро?
— Не мога да се съсредоточа! — Поаро махна с ръка. — В края на краищата, това писмо не е толкова важно. Бъдете така любезна, мис Лемън, да извикате сестра си на телефона.
— Да, мосю Поаро.
След миг Шарп прекоси стаята и пое слушалката от ръката на секретарката си.
— Ало — каза той.
— Да, мосю Поаро? — мисис Хабърд беше доста запъхтяна.
— Надявам се, че не ви безпокоя, мисис Хабърд.
— Вече нищо не може да ме обезпокои — отговори мисис Хабърд.
— Някакви тревоги ли имате? — попита деликатно Поаро.
— Много любезно от ваша страна да го наречете така, мосю Поаро, но, за съжаление, сте съвсем прав. Инспектор Шарп, приключи с разпита на студентите вчера, а днес се върна със заповед за обиск; освен това и мисис Николетис ми е на главата в дива истерия.
Поаро цъкна съчувствено с език. После добави:
— Искам да ви задам само един малък въпрос. Изпратихте ми списък на изчезналите неща и на другите странни случки. Интересува ме следното — в хронологичен ред ли изготвихте този списък?
— Имате предвид…?
— Имам предвид дали нещата са били записвани по реда на тяхното изчезване.
— Не, не са. Съжалявам. Просто ги записах, както се сещах за тях. Много съжалявам, ако съм ви подвела.
— Трябваше да ви попитам по-рано — каза Поаро. — Но тогава това не ми се стори важно. Списъкът ви е пред мен. Вечерна обувка, гривна, диамантен пръстен, пудриера, червило, стетоскоп и тъй нататък. Но вие казвате, че това не е редът на изчезването, така ли?
— Да.
— Можете ли да си спомните сега или ще ви бъде много трудно, какъв беше точният ред?
— Ами не съм сигурна, че ще мога, мосю Поаро. Виждате ли, беше доста отдавна. Ще трябва да помисля. Всъщност направих списъка, след като говорих със сестра си и разбрах, че ще ме приемете; трябва да ви кажа, че писах нещата по реда, в който си ги спомнях. Вечерната обувка беше нещо странно, затова е най-напред; след това гривната, пудриерата, запалката и диамантеният пръстен — все важни неща, които ме накараха да мисля, че действа истински крадец; после си спомних разни други незначителни работи и ги добавих. Имам предвид боровата киселина, електрическите крушки и раницата. Те съвсем не бяха от значение и наистина се сетих за тях по-късно.
— Разбирам — каза Поаро. — Да, разбирам. Иска ми се да ви помоля, мадам, да седнете, когато имате възможност и да.
— Това ще стане чак когато сложа мисис Николетис да си легне с едно успокоително и когато укротя Джеронимо и Мария, за да мога да си събера мислите. Какво искате да направя?