— Да седнете и да се опитате да напишете, доколкото точно можете да си спомните, различните случки в хронологичен ред.
— Разбира се, мосю Поаро. Раницата, разбира се, беше първа, и електрическите крушки, за които наистина не мисля, че са свързани с другите неща, после гривната, пудриерата… не, вечерната обувка. Само че няма смисъл да говоря сега. Ще седна и ще го напиша точно, доколкото мога.
— Благодаря ви, мадам, ще ви бъда много задължен.
Поаро затвори телефона.
— Яд ме е на себе си — рече той на мис Лемън. — Съвсем загърбих принципите на реда и методичността. Трябваше още от самото начало да установя точния ред на тези кражби.
— Божичко — каза мис Лемън механично. — Ще довършите ли тези писма сега, мосю Поаро?
Поаро обаче още веднъж махна негодуващо с ръка.
След като се върна на Хикъри Роуд със заповед за обиск в събота сутринта, инспектор Шарп поиска да разговаря с мисис Николетис, която винаги идваше в събота, за да урежда сметките с мисис Хабърд. Той обясни какво точно възнамерява да направи. Мисис Николетис енергично запротестира:
— Ама това е обида! Моите студенти, те ще напуснат. Те всички ще напуснат. Ще се разоря.
— Не, не, мадам. Сигурен съм, че ще проявят разум. В края на краищата, това е убийство.
— Не е убийство, а самоубийство.
— Убеден съм, както вече обясних, че никой няма да възрази…
Мисис Хабърд се намеси по-меко:
— Сигурна съм — каза тя, — че всички ще проявят разум… с изключение на — замислено добави тя — мистър Ахмед Али и мистър Чандра Лал.
— Ха! — рече мисис Николетис. — Че кой го е грижа за тях?
— Благодаря, мадам — каза инспекторът. — В такъв случай ще започна оттук, от вашата дневна.
От страна на мисис Николетис моментално дойде бурен протест.
— Търсете, където искате — каза тя, — но тук — не!
— Съжалявам, мисис Николетис, но трябва да прегледам къщата от горе до долу.
— Точно така, да, но не и в моята стая. Аз съм над закона.
— Никой не е над закона. Боя се, че ще трябва да ви помоля да минете встрани.
— Това е посегателство! — изкрещя мисис Николетис бясно. — Вие сте досадни натрапници. Ще пиша до всички! Ще пиша до моя депутат. Ще пиша до вестниците.
— Пишете до когото искате — отговори инспектор Шарп, — но аз ще претърся тази стая.
Той започна направо от бюрото. Търсенето му бе възнаградено с голяма кутия сладки, купчина вестници и многообразие от подредени вехтории. Оттам той премина към шкафа в ъгъла на стаята.
— Заключен е. Може ли да получа ключа, моля.
— Никога! — извика мисис Николетис. — Никога, никога, никога няма да получите ключа! Полицейски звяр и свиня такава, плюя на вас! Плюя! Плюя! Плюя!
— В същото време можете да ми дадете ключа. В противен случай просто ще наредя да разбият вратата.
— Няма да ви дам ключа! Ще трябва да разкъсате дрехите ми, за да вземете ключа! А това… това ще бъде скандал!
— Донеси длетото, Коб — кротко каза инспектор Шарп.
Мисис Николетис нададе бесен писък. Инспектор Шарп не ѝ обърна никакво внимание. Донесоха длетото. Чу се рязко пукане и вратичката на шкафа зейна. С отварянето ѝ отвътре изпопада голяма партида празни бутилки от бренди.
— Звяр! Свиня! Сатана! — крещеше мисис Николетис.
— Благодаря ви, мадам — каза инспекторът учтиво. — Тук приключихме.
Мисис Хабърд тактично отмести бутилките, докато мисис Николетис изпадаше в истерия. Една от загадките — загадката, на настроенията на мисис Николетис — бе разкрита.
Обаждането на Поаро дойде точно когато мисис Хабърд вадеше поредната доза успокоително от своята лична аптечка в дневната си. След като затвори телефона, тя се върна при мисис Николетис, която бе оставила да крещи и рита върху дивана в нейната стая.
— Изпийте това — каза мисис Хабърд — и ще се почувствате по-добре.
— Гестапо! — каза мисис Николетис, която се бе поуспокоила, но оставаше враждебна.
— На ваше място не бих мислила повече за това — каза мисис Хабърд меко.
— Гестаповци! — повтори мисис Николетис. — Гестаповци! Това са те!
— Трябва да си изпълняват задълженията, нали знаете — каза мисис Хабърд.
— Тяхно задължение ли е да се ровят в личните ми шкафове? Казах им: „Тук не е за вас.“ Заключих го. Сложих ключа в пазвата си. Ако вие не бяхте в стаята, щяха да разкъсат дрехите ми без срам.
— О, не мисля, че щеше да се стигне дотам — рече мисис Хабърд.
— Вие го казвате! Вместо това вземат длето и насилват шкафа ми. Това са материални щети върху къщата, за които ще им потърся отговорност!