— Не си ли спомняте точната дата?
Джеронимо зае театрална поза, докато мислеше.
— Не помня — каза той. — Но мисля, че било в ден, когато полицай дошъл, веднъж през февруари.
— Полицай ли? Защо е идвал полицай тук?
— Дошъл да види мисис Николетис за един студент. Много лош студент, идва от Африка. Не работи. Ходи на трудова борса, взима социална помощ, после има жена и тя излиза с други мъже за него. Това много лошо. Полиция не харесва това. Всичко това в Манчестър, мисля, или Шефилд. После той избягал оттам и идва тук, но полиция идва след него и те говорят с мисис Хабърд за него. Да. И тя казва, той няма стои тук, защото тя него не харесва и тя него отпрати.
— Разбирам. Опитвали са се да го проследят.
— Моля?
— Опитвали са да го намерят ли?
— Да, да, точно така. Те намират него и слагат в затвор, защото той живее на гръб на жена, а да се живей на гръб на жена не трябва. Това тук почтена къща. Нищо такова тук.
— И в този ден ли изчезнаха крушките?
— Да. Защото аз цъка ключ и нищо не става. И аз влиза във всекидневна и няма крушка, и аз гледа в чекмедже за резервна и вижда — всички крушки взети. После аз отива в кухня и пита Мария дали тя знае къде резервни крушки, но тя ядосана, защото не обича полиция идва и тя казва, че резервни крушки не нейна работа, затова аз носи свещи.
Поаро изслуша тази история, докато следваше Джеронимо нагоре по стълбите към стаята на мисис Хабърд.
Той беше посрещнат топло от мисис Хабърд, която изглеждаше уморена и измъчена. Тя веднага му подаде лист хартия.
— Направих, каквото можах, мосю Поаро. Записах тези неща в подходящия ред, но и сега не мога да кажа, че всичко е сто процента точно. Нали разбирате, много е трудно да си спомниш за нещо от преди месеци, когато се е случило едно, друго или трето събитие.
— Безкрайно съм ви признателен, мадам. Как е мисис Николетис?
— Дадох ѝ успокоително и се надявам, че сега спи. Вдигна страхотен шум заради заповедта за обиск. Отказа да отвори шкафа в нейната стая, инспекторът го разби и оттам изпопадаха празни бутилки от бренди.
— О! — възкликна Поаро тактично.
— Което наистина обяснява много неща — рече мисис Хабърд. — Не мога да си представя как по-рано не ми е дошло наум, след като съм виждала толкова много пиене в Сингапур. Всичко това обаче надали ви интересува.
— Всичко ме интересува — каза Поаро.
Той седна и се зае да изучава списъка, който му подаде мисис Хабърд.
— А! — рече той след минута-две. — Виждам, че сега раницата е начело на списъка.
— Да. Не беше особено важно, но сега определено си спомням, че се случи преди бижутата и изчезването на останалите неща. Всичко беше доста объркано, защото имахме проблеми с един от цветнокожите студенти. Напусна един или два дни преди това да се случи и отначало го възприех като отмъщение от негова страна, преди да си замине. Имаше… ами… малък проблем.
— А, Джеронимо ми разказа нещо подобно. Разбрах, че чук е идвала полиция, нали?
— Да, изглежда, че са имали запитване от Шефилд или Бирмингам, или отнякъде другаде. Доста голям скандал беше. Неморални доходи и тям подобни. По-късно го дадоха под съд за това. Всъщност той стоя тук само три-четири дни. Не ми хареса характерът му, лекомисленото му поведение, затова му казах, че стаята му е ангажирана и той трябва да напусне. Съвсем не бях изненадана, когато дойде полицията. Разбира се, не можах да им кажа къде е отишъл, но все пак хванаха следите му.
— И после вие намерихте раницата?
— Да, като че ли… трудно ми е да си спомня. Виждате ли, Лен Бейтсън се канеше да тръгва на автостоп и никъде не можеше да намери раницата си. Вдигна страхотна врява, всички търсихме много и най-накрая Джеронимо я намери, набутана зад бойлера и цялата накъсана на ленти. Странна работа. Толкова любопитно и толкова безсмислено, мосю Поаро.
— Да — съгласи се. Поаро. — Любопитно и безсмислено.
Той помълча около минута.
— И в същия ден, когато дойде полицията, за да разследва онзи африкански студент, изчезнаха няколко електрически крушки — поне така ми каза Джеронимо. В същия ден ли беше?
— Ами не мога да си спомня точно. Да, да, мисля, че сте прав, защото си спомням, че слизахме по стълбите с инспектора от полицията и влязохме във всекидневната, където имаше свещи. Искахме да попитаме Акибомбо дали другият младеж бе говорил с него въобще и дали му беше казал къде отива.
— Кой друг беше във всекидневната?
— О, мисля, че повечето студенти се бяха върнали по това време. Беше вечерта, нали разбирате, около шест часа. Попитах Джеронимо за крушките и той ми каза, че са взети. Попитах го защо не ги е сменил и той ми отговори, че крушките ни са свършили. Доста се нервирах, тъй като това приличаше на глупава и нелепа шега. Помислих го за шега, а не за кражба, но бях доста изненадана, че нямаме повече крушки, тъй като обикновено държим доста резервни. Въпреки това тогава не го приех на сериозно, мосю Поаро.