— Крушките и раницата — каза Поаро замислено.
— Все пак ми се струва възможно — каза мисис Хабърд — тези две случки да нямат връзка с неблагоразумната постъпка на бедната малка Силия. Не забравяйте, че тя съвсем искрено отричаше въобще да е пипала раницата.
— Да, да, така е. Колко скоро след това започнаха кражбите?
— Боже мой, мосю Поаро, нямате представа колко ми е трудно да си спомня всичко това. Я да видя… беше през март, не, февруари… края на февруари. Да, да, мисля, че Женевиев каза, че си е изгубила гривната седмица след това. Да, между двадесети и двадесет и пети февруари.
— И след това кражбите продължиха горе-долу редовно, така ли?
— Да.
— И тази раница беше на Лен Бейтсън, нали?
— Да.
— И той беше доста ядосан заради нея, така ли?
— Е, не бива да съдите по това, мосю Поаро — рече мисис Хабърд с лека усмивка. — Лен Бейтсън просто си е такова момче, нали разбирате. Добросърдечен, щедър, мил до наивност, но има избухлив характер.
— Какво представляваше тази раница, нещо специално ли?
— О, не, беше си съвсем обикновена.
— Можете ли да ми покажете някоя като нея?
— Ами да, разбира се. Мисля, че Колин има такава, съвсем същата. Найджъл също… всъщност и Лен има сега друга, защото се наложи да отиде и да си купи нова. Студентите обикновено си ги купуват от магазина на края на улицата. Много добро място е за най-различно къмпингово оборудване и екипировка за пътуване на автостоп. Шорти, спални чували, всякакви такива неща. И много евтино… много по-евтино, отколкото в който и да е от големите магазини.
— Ще мога ли да видя една от тези раници, мадам?
Мисис Хабърд услужливо го заведе до стаята на Колин Макнаб.
Самият Колин не беше там, но мисис Хабърд отвори гардероба, наведе се, взе раницата и я подаде на Поаро.
— Заповядайте, мосю Поаро. Тази е съвсем същата като онази, която изчезна и която намерихме цялата нарязана.
— Доста рязане е паднало — промърмори Поаро, опипвайки преценяващо раницата. — Човек не може да накълца такова нещо с малка ножичка.
— О, не, не е това, което си мислите… ами… да го направи момиче например. Според мен е била необходима сила. Сила и… злоба, нали разбирате.
— Разбирам, да, разбирам. Не е приятно. Не е приятно да се мисли за това.
— После пък, когато намериха шала на Валъри, също разкъсан на парчета, ами, стори ми се… как да кажа… проява на неуравновесен човек.
— А — каза Поаро, — според мен тук грешите, мадам. Мисля, че в тази работа няма нищо неуравновесено. Мисля, че има цел и смисъл, и, защо да не го наречем, методичност.
— Е, сигурно разбирате повече от тези работи, отколкото аз — рече мисис Хабърд. — Цялата тази работа обаче никак не ми харесва. Доколкото мога да преценя, имаме доста приятна група студенти тук и много ще ми е мъчно, ако… Някой от тях е… ами, във всеки случай не е това, което си мисля за него или за нея.
Поаро се приближи до прозореца. Той го отвори и излезе на старомодния балкон. Стаята гледаше към задната част на къщата. Под нея имаше малка, мрачна градинка.
— Тук е по-тихо, отколкото отпред, предполагам? — допита той.
— В известен смисъл. Но Хикъри Роуд не е особено шумна улица, а от тази страна се чуват всичките котки през нощта. Вият, нали разбирате, и събарят капаците на боклукчийските кофи.
Поаро погледна надолу към четирите очукани кофи за смет и другите вехтории, нахвърляни в задния двор.
— Къде е постройката на парното?
— Онази врата води към нея, там долу, до склада за въглища.
— Разбирам.
Той погледна замислено надолу.
— Чии стаи още гледат насам?
— Найджъл Чапмън и Лен Бейтсън са в съседната стая.
— А освен тях?
— Ами това е другото крило… стаите на момичетата. Първа е стаята, която заемаше Силия, след това е на Елизабет Джонстън, после на Патриша Лейн. Валъри и Джийн Томлинсън имат стаи, които гледат към улицата.
Поаро кимна и влезе обратно в стаята.
— Доста е спретнат този младеж — измърмори той, докато оглеждаше преценящо наоколо.
— Да, стаята на Колин винаги е много подредена. Някои от момчетата живеят в ужасен безпорядък — рече мисис Хабърд. — Трябва да видите стаята на Лен Бейтсън. — После добави извинително: — Обаче той е добро момче, мосю Поаро.
— Казвате, че тези раници са купени от магазина накрая на улицата?
— Да.
— Как се казва магазинът?